Всички сме виждали този знак, всички го знаем. Всъщност той не фигурира сред знаците на Закона за движение по пътищата. Има друг предупредителен пътен знак - А 19 „Деца". Но този е по-особен. Той е за допълнително заостряне на вниманието. Не зная дали се числи към пътните знаци. Но ми се струва, че е най-важният. Тази издадена част на червената триъгълна рамка показва, че той е по някакъв начин извънреден, излизащ извън стандартните правила. Момчето е ритнало топката и тя е разчупила рамката, тоест детската игра не може да бъде вкарана в рамки. Този знак внушава много повече от текста на табелката. Внушава, че след като децата нямат спирачки, водачите трябва да имат. Да, автомобилите имат спирачки, но не това казва знакът. Той е насочен към съзнанието на водачите. Насочва вниманието им да бъдат особено внимателни към децата, защото те се увличат в играта. Те са деца и когато играят, цялото им внимание е в играта. Те са деца и нямат достатъчно житейски опит. Те са деца и са нашата най-важна грижа и отговорност.

Член 116 от Закона за движение по пътищата гласи: „Водачът на пътното превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към децата, към инвалидите, в частност към слепите, които се движат с бял бастун и към престарелите хора". Законът изисква по-голямо внимание към децата дори отколкото към инвалидите, слепите и престарелите, които, благодарение на житейския си опит, са се научили да бъдат внимателни и предпазливи, а децата нямат този опит.

Всичко това трябва да бъде ясно на всички, дори без да съществуват никакви знаци, закони и предупреждения. Това е толкова естествено, че дори не е необходимо да бъде казвано. Но човекът е странно същество. Толкова често виждаме, че човекът няма спирачки. И дори когато го предупреждават пътни знаци и закони, той е без спирачки, безразсъден и безотговорен. Не се замисля и не се спира пред никакви знаци, правила и закони. Малка част от хората са такива, повечето хора имат съзнание за ред и отговорност. Но тази малка част не се спира пред нищо, не се вслушва в нищо, тези хора не се трогват дори когато са прегазили и убили дете. А когато това се случи, единствената им грижа е да избягат, да се скрият, да спасят кожата си и после да продължават да бъдат пак същите. Ако не успеят да избягат и да се скрият, единствената им грижа е да се оправдават, да лъжат и да си наемат опитен адвокат, който да ги оневини. Когато ги гледаме пред телевизионните камери не забелязваме у тях ни най-малко чувство за вина, за състрадание, за отговорност. Трудно е да си обясним какви са тези хора. Те излизат извън нашите представи. Но те съществуват. Те карат автомобили. Карат безразсъдно, безотговорно и убиват. Убиват деца. Автомобилите в техните ръце се превръщат в оръжие. А ние търпим всичко това и се чувстваме безсилни. След като убийствата по улиците и пътищата продължават, значи сме безсилни да спрем тези хора. В безсилието си много от нас стават и безучастни.

И сега, когато при автомобилна гонка бяха блъснати и убити две прекрасни деца - отново призиви шофьорите да се вразумят. Разумните са разумни, но точно тези, които убиват децата, няма да се вразумят. Те трябва да бъдат спрени. И няма от кого друг, освен от нас, които се считаме за разумни.

И точно тук е истинският проблем. Премиерът апелира към родителите за повече контрол. Прав е, но няма как родителите да контролират 25-годишните си деца. Ако полицията е по-строга, всички ще скочат, че сме полицейска държава. А това, че децата загиват? Строгостта трябва да бъде обвързана със закон и законно прилагане на закона. Защото иначе се стига до другата крайност на безотговорното полицейско своеволие. Хората са организирани в общество и в държава именно за да не се стига нито до едната, нито до другата крайност.

Силните могат да се защитят сами. Органите на държавата трябва да защитава слабите и беззащитните. Подобен проблем имаше, когато се срутваха финансовите пирамиди. Проява на неразумна алчност беше да се влагат пари в тях. Но все пак не са ли повече виновни крадците, отколкото ограбените? Така е и сега - жертвите може и да имат вина, но не е ли по-голяма вината на убийците!

Най-грозна е вината на свидетелите, които отказват да свидетелстват от страх. Не си дават сметка, че техният страх ще стане причина утре с тяхното дете да се случи същото. А детето на техния съсед не е ли тяхно дете? Но такива са - страхливи и малодушни. Държавата обаче няма право да бъде страхлива и малодушна. Цялото общество плаща заплатите на държавните служители не за да бъдат страхливи и мързеливи, а за да гарантират сигурността и живота на гражданите и особено на децата.

В гонката при Лесидрен има и други виновни освен прекият убиец. А законът ги покровителства. Един от тези косвени убийци спокойно, нагло и безсъвестно обяснява пред телевизионните камери как е станало произшествието. Нагъл, безсъвестен и спокоен е, защото законът не го засяга. Следователно законът трябва да бъде променен така, че да търси отговорност и от него. Защото утре прекият причинител на смъртта на децата ще бъде в затвора, а инициаторът на гонката ще организира нови гонки. Страхливите ще стават още по-страхливи, когато го виждат на свобода, безнаказан и още по-нагъл. Законът трябва да насърчи страхливите да не бъдат страхливи. Законът трябва да спре наглите. Законът трябва да бъде спирачка, защото децата нямат спирачки.

Не са нужни драстични закони. Не са нужни драконовски мерки. Законът просто трябва да се прилага. Законът на хартия е безполезен. Когато убийците остават безнаказани, те стават още по-безсъвестни. Призивите към тяхната съвест са абсурдни. Не призовавам за бесилки. Нужни са спирачки. Непоносимо е убийците хладнокръвно и нагло да ни обясняват пред камерите как се е случил инцидентът и как те нямат вина. Моралното уродство не може да се спре само. Трябва да бъде спряно. Докато то не бъде спряно, няма да спрат да загиват невинни деца. Не може, когато цялото общество е потресено и възмутено, държавните институции само да обясняват и да се оправдават.

Свещена вода в ампули, ръсене на захар по пътищата и предсказанията на баба Ванга няма да спасят децата ни.

Гледали сме документални кадри колко немощни са малките животни веднага след като се родят. Поради това те са най-лесната плячка за хищниците. Но цялото стадо с всички сили защитава рожбите си.

А нашето общество не успява да защити децата си.

Коментар на Теодора Димова