Стихчето „Приспивна песничка" на Янаки Петров в учебник за пети клас от вчера доби популярност като стихотворението за „плесничката" и за нула време препълни социалните мрежи, форумите и сутрешните блокове с коментари ЗА и ПРОТИВ прокламирането на насилие в учебния материал. Скучаещи в мрежата бг мами, пишман психолози, атктивистки от всевъзможни граждански организации и обидени педагози си разменят остри реплики девет /!/ години, след като това стихотворение е отпечатано в учебника и очевидно през цялото това време е минавало между капките на иначе мълниеносната родителска бдителност.

Е, аз съм от майките, които четат учебниците на децата си. И отдавна съм обяснила на сина си, че никой проблем не се решава с насилие, а насилието обикновено поражда ново насилие и нищо добро не следва в този кръговрат. Обяснила съм и какво е сатира, както и какъв и смисълът й.

Така че смятам, че това сатирично по същността стихотворение няма да нанесе непоправими щети върху психиката на детето ми. За разлика от много други проблеми на съвременното българско образование.

Обикновено знам до кой урок е стигнал синът ми по всеки предмет. Хвърлям по едно око и на домашните, както и на учебните тетрадки. В час съм и с допълнителните му учебни занимания. Правя го не защото нямам доверие на детето, а защото нямам достатъчно доверие на учебния процес като цяло - нонстоп реформиран и все по-неадекватен.

Ще бъда откровена - дори с риск да засегна любими мои и на детето ми учители, които не заслужават да бъдат поставени в общия кюп на сгрешената система и които знам, че ме четат. Но трябва да си го кажем - всички ние участваме еднакво и с равна вина в тази гигантска лъжа, наречена българско образование. Учителите пишат незаслужени шестици, масово и собственоръчно подправят „малките" матури /а близки до министерството експерти даже продават отговорите на „големите" матури/, за да изкарат училището си елитно, да привлекат повече бройки ученици и да заслужат бонус върху ниската си заплата.

Или друг назидателен метод - пишат двойки на целия клас, ей така, за да го стреснат. И така зануляват всички опити на родителите да развият чувство на справедливост и конкурентноспособност у детето. Родителите, от своя страна, знаят, че от тяхната воля да запишат или отпишат детето си от съответното училище, зависи делегирания му бюджет и си позволяват арогантно отношение към учителите, които не оценяват достатъчно високо тяхното вундеркиндче. Директорите гледат на децата като на касички, а на учителите - като на брокери. Заради това учителите губят мотивацията си да се усъвършенстват, да надхвърлят нивото на Макаренко, да обновяват практиките си и да отговарят на предизвикателствата на новото свръхинформационно време, в което живеем.

Самите деца често смятат, че в училище е „скучно". И няма как да е иначе като вече съвсем не книгите, а едно кликване в google на мобилния телефон им отваря всички прозорци на света. Частните уроци на този фон се случват някак по подразбиране - те са паралелна система, която тотално дублира общообразователната, само че срещу много пари и откровена корупция постига заветната цел - избраната гимназия или университет.

На този фон - получаването на адекватни и таргетирани знания, работата с факти, развитието на умението за тълкуване, провокирането на мислене, активност, подреждане на приоритети, възпитанието в ценности и морал са напълно изоставена задача от съвременното българско училище. Там материалът се избутва, не се преподава, оценките се дават, не се заслужават и знанията се тестват, а не се проверяват.

А стихотворението с „плесничката" е най-малкият проблем на учебниците. В читанките до 4 клас на въпросното издателство присъстват откъси от произведения на куп неизвестни чуждестранни автори - извадени от контекста, без никакво пояснение към тях и без никакъв опит да се изведе смисъла им. Уроците по български език са несистематизирани, хаотични и пълни с ненужни академични „определения", чиято единствена цел е автоматичното им зазубряне. Учебникът по математика пък е нещо като лотариен билет - смяташ, докато налучкваш верния отговор. Там задания на цифровите задачи изобщо няма, а някои от тях са толкова двусмислени, че се родеят с философските постулати. В учебника по „Човек и общество" за 4 клас пък в урока за държавните институции и в частност президентството, гордо е поставена снимката на Георги Първанов - да си знаят децата от малки, че този президент е по-специален от останалите трима, които България е имала от началото на демокрацията.

Така че „плесничките" тепърва ще ги ядем като държава и общество. Даже цяла шамарена фабрика ни чака, щом смятаме, че всичко друго ни е по-важно от образованието на децата.

Коментар на Маргарита Бойчева, delo.bg.