/КРОСС/ „Всичко навежда на мисълта, че сме въвлечени в дългосрочен конфликт, което не се харесва на всички. Както припомни неотдавна Ришар Лабевиер, „борбата срещу тероризма генерира милиони работни места в оръжейната, комуникационната промишленост и т.н. Тероризмът е необходим за развитието на капиталистическата система, която непрекъснато се преконфигурира при управлението на кризата (...) Така че „Ислямска държава" не е ликвидирана, а поддържана", казва френският философ, политолог и журналист Ален дьо Беноа.

- Като начало, тази „Ислямска държава" наистина ли е държава?
- Докато „Ал Кайда" бе напълно детериториализирана, днес „Ислямска държава" се установи в територия, голяма колкото Великобритания, която се простира от Рамади в Ирак до източната част на Сирия. Тази територия, сдобила се с фактическа столица, Ракка, е разделена на седем провинции с местна администрация, публични услуги, полиция и съдилища. Ако една държава се дефинира като „орган със суверенна власт, упражнявана върху територия и население" (Фредерик Рувилоа), трябва да констатираме, че една година след провъзгласяването на халифата, „Ислямска държава" наистина е на път да се превърне в такава. Тя дори сече монети.
„Ислямска държава" представлява обаче невиждан феномен досега. Възползвайки се от стратегическите познания на някои бивши иракски военни ръководители от епохата на Саддам Хюсеин, тя съумя да прибегне едновременно до конвенционалните методи на тероризма и на войната. Тя привлече десетки хиляди чуждестранни доброволци и завладя енергийните зони в сирийската пустиня.
Също нов факт: вместо да прикрива военните си престъпления, тя им прави възможно най-голяма реклама, както за да очарова своите симпатизнати, така и за да ужаси враговете си. Всичко това е перфектно организирано и много добре изчислено. Иконоборците от Палмира със сигурност са варвари, но не и идиоти.
Престъпната западна интервенция в Либия хвърли тази страна в ръцете на ислямистките милиции и дестабилизира всички съседни страни от Сахело-сахарската зона. Тунис е буре с барут. Алжир, който с падането на цените на петрола, е лишен от средства, за да си купува социален мир, е в агония, подобно на президента си. Въпреки популярността на краля, Мароко е в състояние на дестабилизация. Египет се съпротивлява, но той също кипи отвътре; финансово, той е зависим от монархиите в Персийския залив. В Близкия изток наблюдаваме първокласно погребение на споразуменията Сайкс-Пико от 1916 г., които разделиха региона на национални държави с абсурдни граници. Тези национални държави са на път да отстъпят място на месопотамско пространство, в което новите граници ще разграничат сунитските, шиитските и кюрдските образувания.
Ирак вече изчезна, Сирия се разпадна. Още по-нататък, влиянието на „Ислямска държава" се проявява в Пакистан, както и в Кавказ и на Волга. На радикалния ислямизъм от нео-уахабитски тип засега му върви.

- Западните сили се борят с „Ислямска държава" чрез въздушни бомбардировки, за които всеки знае, че имат относителна ефикасност. Няма ли начин да се действа другояче?
- Несъмнено би трябвало да се отиде по суша, но никой не се решава на това. Трябва ли да се направи? Като цяло, досега видяхме, че външните интервенции само прибавят хаос към хаоса. Сложността на ситуацията и ендемичните разделения между силите усложняват още повече нещата.
Франция иска да атакува „Ислямска държава", но без да фаворизира Башар ал Асад, когото трябва да смята впрочем за свой обективен съюзник. Тя се придържа към саудитските и катарските интереси, от съображения за финансов клиентелизъм. Тя се нагажда напълно към американските позиции и дори наддава (както по сирийския въпрос или проекта за договор с Иран). Саудитска Арабия е загрижена само за войната си срещу бунтовниците хути в Йемен, които са подкрепяни от Иран. САЩ се питат сега дали не трябва да подкрепят Фронта Ал Нусра, т.е. „Ал Кайда", срещу „Ислямска държава". Йордания е американско-израелски протекторат. А Израел желае преди всичко падането на Ал Асад с надеждата, че ще отслаби „Хизбула".
Русия предложи да се състави сухопътна коалиция, включваща иракски, сирийски и ирански сили, нещо, което Саудитска Арабия веднага отказа - откъдето и неотдавнашното решение на Кремъл да подкрепи по-пряко Ал Асад за организирането на защитна зона в алауитската ниша на крайбрежието, с градовете Тарс и Латакия (първите шест изтребителя МиГ-31 вече кацнаха в Дамаск).

- Общото между двете основни сили в този регион на света, Иран и Турция, е, че не са араби, дори и първата да е шиитска, а втората сунитска. Какво можем да очакваме от тях?
- Иран, който е неизбежен събеседник по този въпрос, още повече, че няма никакво желание да завладява, досега остана донякъде резервиран. Той няма да промени позицията си, ако „Ислямска държава" не премине определена червена линия, например, да превземе Дамаск или, още по-лошо, да разруши гробниците на имам Али ибн Аби Талиб и на неговия син Хюсеин в Наджаф и Кербала.
Турция, въпреки че е член на НАТО, иска преди всичко да попречи на създаването на кюрдска държава, така че се бие приоритетно с кюрдите, а те са онези, които се борят най-ефикасно в Сирия срещу „Ислямска държава". Същевременно Турция си затваря очите за преминаването през нейна територия на джихадисти, дошли от цял свят, за да се присъединят към „Ислямска държава".
Така че всичко навежда на мисълта, че сме въвлечени в дългосрочен конфликт, което не се харесва на всички. Както припомни неотдавна Ришар Лабевиер, „борбата срещу тероризма генерира милиони работни места в оръжейната, комуникационната промишленост и т.н. Тероризмът е необходим за развитието на капиталистическата система, която непрекъснато се преконфигурира при управлението на кризата (...) Така че „Ислямска държава" не е ликвидирана, а поддържана".
Изправена пред арабо-мюсюлманския свят в състояние на разлагане, Европа загуби, защото вече няма последователна близко- и средноизточна политика. Ключовото понятие е управление без решение.

Никола Готие

Boulevard Voltaire

Превод от френски: Галя Дачкова

„Гласове"