/КРОСС/ За първи път Майкъл Мур заявява остро несъгласието си с американския икономически и политически ред през 1989 г., когато излиза филмът му „Роджър и аз". Този филм го прави известен, а след още няколко творби Мур се превръща в един от големите майстори на документалното кино. Мур създава: Bowling for Columbine - за културата на насилието в САЩ и стимулирането й от американското правителство; Fahrenheit 9/11 - за т.нар. война с тероризма; Sicko - за потресаващите недъзи на американското здравеопазване; Capitalism: A Love Story - за икономическата криза. Последният му филм се казва Where to invade next? или „Къде да нападнем сега? с премиера на Toronto International Film Festival. Филмът се занимава с темата защо Америка от доста време се намира в състояние на перманентна война.

A-specto публикува интервю на списание VICE с режисьора Майкъл Мур за мястото на Америка в днешния свят, какво е чувството да се разхождаш с гигантски американски флаг по улиците на различни държави и защо все пак е оптимистично настроен за бъдещето.

VICE: Как се спряхте на заглавието „Къде да нападнем сега?" Да не би с това да искате просто да привлечете вниманието на хората?

Майкъл Мур: Когато хората ме питат върху какво работя, аз им казвам заглавието на филма и ми е много любопитно да наблюдавам изражението на лицата им от типа „да, наясно съм за какво става въпрос", както и нервния смях, който следва. Все едно става дума за някакво смешно заглавие, макар че единственото смешно тук е, че е доста вярно. Когато Берлинската стена падна, а Студената война свърши, наистина имах усещането за облекчение, успокоих се, че разработката на оръжия и масовото харчене на пари от Пентагона вече са приключили и ни предстои да заживеем в един мирен свят. Но не, все трябва да имаме и следващ враг. И тъй като голяма част от икономиката ни и структурите на властта са базирани точно върху това, за което ни предупреждаваше Айзенхауер - военно-промишления комплекс - в един момент си казах: „А, да, ще бъдем в положението на постоянна война с някого". Все ще има нова заплаха, все ще се появи ново плашило. И така, заглавието е сатирична атака на реалността ни. Когато нещо започва да приключва, ние веднага започваме да говорим за следващата заплаха, примерно за Иран, или ускоряваме темпото на воюване с някой друг, който „се опитва да ни унищожи". В същото време политиците са наясно, колко плашливи са хората от подобни неща, особено американците. Когато се изолираш и не познаваш културите по света, невежеството се превръща в най-важният елемент на страха. А страхът пък е основна част от омразата. Това е уравнението. Започваш с невежество, което довежда хората до това да се страхуват, което пък води и до омраза, а от нея идва и насилието. Но единственият начин да накараш хората за повярват, че Иран е гигантският враг, който ще ги унищожи, е да ги държиш в невежество.

VICE: С това ли ще се заемат и при следващите избори?

Майкъл Мур: Мисля, че хората, които искат да пропагандират война и страх, са се заели наистина сериозно с тази задача. Все пак те имат голям проблем и това е, че младото поколение между 16 и 35 години, са имали десетилетие или две в интернет средата. Те може би нямат международни паспорти и възможности да тръгнат по света, но имат достъп до информация, което означава, че младото поколение не е невежо и не може да бъде заблудено толкова лесно. И мисля, че това ще е голям проблем на всеки, който се опита да започне кампания, в основата на която е страхът. Така, че аз съм оптимистично настроен и смятам, че хората не биха избрали такъв човек.

VICE: Филмът започва с това как изреждате всички военни неуспехи на САЩ през годините. Как според вас Пентагонът вижда тези войни?

Майкъл Мур: В първите минути на филма, аз казвам нещо, което не се говори в САЩ, а именно: „Загубихме Виетнамската война. Загубихме и Корейската война. Загубихме и войната в Персийския залив." Всъщност позволихме на Пентагона и дясното крило да дефинира представата ни за това какво е да спечелиш война, но аз мисля, че печелиш война, когато побеждаваш лошите от другата страна и лошите вече не са на власт. А това не се случи в Корея.

VICE: Във филма има и една много силна идея за усещането как се възприема националната история. Осъзнаваме щетите от посттравматичния стрес, защото сме наясно с високата степен на самоубийства сред ветераните от войните. Но не сме ли слепи за една по-неуловима травма след дългите години на конфликти?

Майкъл Мур: О, абсолютно! Това е една от причините, заради които реших да дам това заглавие на филма. Затова и хората реагират особено. Те просто знаят, че всичко е болезнено вярно. Всички са наясно, че отговорните за това не са приключили с използването на младите хора за фураж в следващите им абсурдни идеи. И честно казано, мисля, че тук имаме проблем с националния посттравматичен стрес. Не говоря за войските, а по-скоро за една държава, която все още не е разбрала какво всъщност се случва, държава, в която всички са нервни за всичко. Никога не е добре да живееш в страх. Ако имаш дете, което се страхува да си ляга през нощта, защото си мисли, че има чудовище в гардероба, начинът, по който трябва да накараш детето ти да си легне, е да отвориш вратата на гардероба и да оставиш светлината включена. С други думи, разсееш ли неведението в детето, то може да се успокои и да заспи.

VICE: Не мислите ли, че Америка трябва да бъде отворена към самонаблюдението? Наративът за американската изключителност, идеята, че това е най-добрата, най-силната, най-свободната, най-смелата страна на света, ме кара да си мисля, че говорим за държава, която не е склонна да се вглежда в себе си. Как мислите?

Майкъл Мур: Мисля, че чувството ни за изключителност ще ни съсипе. Почти същото е, когато казваш, че няма нужда да се намира лекарство срещу рака, защото сме достатъчно големи и смели, за да го посрещнем и преборим. Става дума за някакъв вид вяра, че сме все на върха, а това реално не е така.

VICE: Според вас какво се опитват да кажат политиците, когато говорят за американската изключителност?

Майкъл Мур: Опитват се да накарат хората да се чувстват добре, което всъщност засилва обраното вътрешно усещане, т.е. да не се чувстваш добре. В Америка продължаваме да си пеем песничката „Ние сме номер едно, ние сме номер едно", но сега е дошло времето да се замислим кого всъщност се опитваме да убедим в това. Защото фактите го оспорват. Не сме номер едно в образованието, не сме номер едно в масовия транспорт, не сме номер едно в здравеопазването, не сме номер едно и в...... кажете го!

VICE: Може ли да се каже, че филмът ви е за смъртта на американската мечта?

Майкъл Мур: Това може да се каже по-скоро за ранните ми филми, но все пак така наречената мечта си е мъртва. И хората го знаят. Но те също така знаят , че то е било точно една мечта. Тази мечта никога не се осъществи в американската действителност. Защото беше мечта. И мечтата се превърна в кошмар за милиони, защото не успяха да имат живота, който са имали техните родители и знаят също така, че децата им няма да имат живота, който те са имали.

VICE: Изглежда, че вече няма нещо, което да накара американския работник да излезе на улицата, по начина, по който виждаме протести на работници в други страни. Какво се случи с духа на протестите в САЩ?

Майкъл Мур: Мисля, че хората се отказват още преди да са опитали да излязат. И те се отказват, защото имат достатъчно примери, че когато отидеш на протест, нищо не се случва. Какво имам предвид - да погледнем какво стана един месец преди да започне войната в Ирак. Колко милиона в Америка и по целия свят излязоха на улиците през този февруари? Най-мащабната демонстрация може би в историята на света. И какво стана четири седмици по-късно? Майната му. Буш бомбардира Багдад.

VICE: Бихте ли се съгласили с тезата, че американското общество е сломено и няма повече надежди. Това не е ли тъжно за Вас като американец?

Майкъл Мур: И да, и не. Мисля, че исторически, в миналото, хората много пъти са се чувствали сломени, но нещата понякога се променят и към по-добро. Преди 11 години, по време на изборите, когато всички държавни поправки в конституцията забраняваха гей браковете, всичко изглеждаше толкова крайно, че си мислехме, че то ще си остане такова до края на живота ни. И това беше като да кажеш „майната ти" на всеки, който е гей. Какъв е смисълът? Някои си казваха, защо тогава да не се преместим в Канада, където ни приемат и можем да сключваме брак. Но това не стана. Случи се, че хората се вдигнаха и започнаха борбата наново. Това не беше толкова политическо движение, колкото чисто лично. Мисля, че това, което обърна страната е, че през последните 10 години и гейове, и лесбийки, и изобщо хора, които не са били приемани от хетеросексуалното мнозинство, излязоха и се показаха. Показаха се пред приятелите си, пред съседите си, в училище или в университета и пред колегите. Така че лесбийките и гейовете постигнаха това сами. Вярвам, че скоро ще се случи революция от идеи, и общественото мнение ще накара политиците или да се качат в автобуса или да бъдат размазани под него.

VICE: Докато пътувахте по света, за да снимате филма, сблъскахте ли се с антиамерикански настроения?

Майкъл Мур: И да, и не. Най-неприятните части от филма са, когато се разхождам из цялата планета с огромно американско знаме. С това огромно знаме минах през Шанз-Елизе в Париж и си мислех: „Защо нарисувах мишена на собствения си гръб?".

VICE: Наистина ли така се чувствахте? Беше ли опасно да се движите с американското знаме?

Майкъл Мур: Не бих казал опасно, беше малко объркващо в смисъл, че трябваше да съм подготвен за това, някой да дойде и да ме набие, да ме запали или пък насочи оръжие срещу мен.

VICE: Защо се страхувахте от това?

Майкъл Мур: Мнозинството американци ясно осъзнават, че не ни възприемат много добре като държава в днешно време. Но като хора сме доста харесвани, имам това впечатление, хората обичат да са около американци.

VICE: Срещнахте ли някъде истинска омраза към външната политика на САЩ? Някой конфронтира ли се с вас лично по тази причина?

Майкъл Мур: Бих казал, че ¾ от хората, които интервюирах във филма, свързаха американската политика с войните. Тяхното мнение е: „Ако искате да направите нещо за света, спрете инвазията. Не започвайте войни, не бъдете агресивни, тиранични, защото иначе сте много готини и имате страхотна система на вероизповеданията, чудесна конституция. Искаме да сме като вас, но вие сами си утежнявате положението, защото позволявате на лидерите ви да правят отвратителни неща."

VICE: През последните 25 години засилването на глобализацията, евтините трудови пазари по света и движението на работна ръка превърнаха Америка до някаква степен в ксенофобска страна. Съгласен ли сте? И как ксенофобската публика ще отиде да гледа филм, който се казва „Къде да нападнем сега?".

Майкъл Мур: Когато казвам името на филма, винаги добавям и това, че е комедия.

VICE: Искате хората да го знаят?

Майкъл Мур: Да, искам да го знаят. Искам да знаят, че това, което ще получат не е на всяка цена това, което те си мислят, че ще получат и това е част от забавлението във филма и част от изненадата. Аз просто се опитвам да правя това, което и всеки режисьор, да споделя няколко момента на голям смях, големи сълзи и да помогна на някои от вас да елиминират театралното мислене за някои неща.

VICE: Звучи ми малко като патриотичен филм, не като карикатура на Майкъл Мур в образа на ужасно побъркан либерал. Колко от самия Вас има в този филм?

Майкъл Мур: През последните години доста неща в живота ми се промениха. През 2014 г. почина баща ми и се разведох. В този момент имах големи симпатии към Средните щати, чувствайки се безпомощен и безнадежден едновременно. И когато и двамата ти родители са си отишли, се появява това чувство, че си сирак. Но не беше толкова зле. Това ми оказа необикновен ефект - бях тъжен, но не депресиран. Всъщност аз бях много силен и това, че го виждах как умира ми донесе особен вид респект, по-скоро ентусиазъм за живот.

VICE: Това означава, че филмът е животоутвърждаващ?

Майкъл Мур: Екипът имаше друго заглавие за този филм и то беше Mike's Happy Movie или Щастливият филм на Майк.

VICE: Опитвате ли се да заредите света с позитивни емоции? Говорите много оптимистично за революцията от идеи?

Майкъл Мур: Да, мисля, че ще се случи и тя ще бъде започната от младите хора. Тя ще бъде започната от афроамериканци, от жени. И те вече го правят. И някои от тези движения са свързани с децата от „Окупирай Уолстрийт", които преди няколко години показаха на населението, че хората могат да говорят открито и да критикуват проблемите на икономическата власт и икономическата несправедливост.

VICE: Тоест прогнозирате ненасилствена американска революция на идеи около обществения ни договор, основите на всяка либерална демокрация Мислите ли, че това ще се случи през следващите пет години?

Майкъл Мур: Да, в следващите две или три години.

VICE: Нетърпелив ли сте американците да гледат филма ви и да говорите с тях за идеите, които имате?

Майкъл Мур: С Fahrenheit 9/11 пътувах из цялата страна, обиколих 60 града за 42 дни. Същото мисля да направя и с този филм. Вече проучихме как можем да се сдобием с един от тези rock'n'roll автобуси и започваме да подпалваме огъня из страната с филма и да го показваме на възможно най-много места. Всъщност навсякъде, където можем да паркираме буса.

VICE: Това е част от цялото забавление покрай излизането на филма, така ли?

Майкъл Мур: Обичам да ходя насам-натам, намирам хората за очарователни, това наистина е прекрасна страна, обичам я. Много пъти съм я прекосявал надлъж и нашир и все още се опитвам да опиша тези емоции с думи. Има места, които са заредени с любов. Не тази любов от картичките. Говоря за истинско съчувствие и дълбока любов. Обожавам това усещане.

Превод: Юлия Владимирова

A-specto