/КРОСС/Нина Найденова, директор на Пловдивската опера, в интервю за "Сега"

- Г-жо Найденова, смятате ли, че един оперен театър в България би могъл да оцелее като свободна сцена, без държавни субсидии? 

- Оперен театър и свободна сцена са взаимно изключващи се понятия. Оперният театър е трупа от музиканти и творчески служби, които имат определена специфика - колективен всекидневен труд. Оркестър, хор, балет могат да бъдат професионални единствено като работят по творческите си програми заедно и продължително в синхрон под ръководството на своите художествени ръководители - лидери и мениджъри. Всеки оперен театър е и една своеобразна производствена фабрика, в която само за едно премиерно заглавие се произвеждат повече от 100 костюма, реквизит и тонове декор. Сплотяването и работата на не по-малко от 200-250 артисти върху едно сценично произведение придава на творчеството онази енергия, която вдъхновява, променя нравствени нагласи, обогатява духовно. "Свободна сцена" означава да няма оперна трупа, а единствено технически персонал, който посреща и изпраща гостуващи трупи. Форма, но не и съдържание. Съдържанието е онова, за което трябва да се полагат особени грижи.

- Културното ведомството умува върху варианта да се субсидират проекти, т.е. конкретни постановки, а не трупи. Това как ще се отрази на операта? 

- Държавната субсидия е гарант за създаване на уникална за всеки оперен театър продукция, съобразена с неговата аудитория, регионална специфика и мисия. Националните културни институти са още по-важни като част от една национална културна стратегия, като основен компонент, изграждащ имиджа ни като нация пред света. Всички сме горди от успешните задгранични гастроли на Националната ни опера и балет на сцените в Япония, например. И всички сме свидетели, когато държавата по една или друга причина се оттегли, как бързата и добре самофинансираща се субкултура заема пространства и унищожава генерации наред, обричайки ги на тесни житейски кръгозори и културен и духовен дефицит. Когато тя, културата, е добре обгрижвана, се превръща в духовен инкубатор на идеи и послания, които социално и културно развиват поколенията и най-вече пазят националната ни идентичност по-добре от всяка една въоръжена армия.

- Как успява Пловдивската опера да формира бюджет и да привлича зрители на този класически жанр?

- Формулата е проста: "Въпреки..." плюс "В името на...", колкото и патетично да звучи. Въпреки несигурността от системата на делегираните бюджети, в името на това да създаваме алтернатива и да отстояваме чистия духовен климат на Пловдив. Въпреки липсата на собствена сцена и добри музикални инструменти и в името на това да открием алтернативните пространства и съвременни изразни средства, за да привличаме нови и млади аудитории. Въпреки обидно ниските възнаграждения на музиканти и артисти и в името на това, че мисията ни е да будим чувствата и разума на публиката с талант, много труд и не на последно място възрожденски дух. В Пловдивската опера работят едни от най-добрите музиканти и ентусиазирани артисти. Имаме концепция, която не само следим и изпълняваме, но постоянно надграждаме. Работим по програми за развитие на нови публики от най-младата ни и нова публика до класическата оперна такава - такива са "Г-жа Опера", "Графити Опера", "Пучини - портрети на жени в музика", "Големите драматурзи - Верди, Шекспир, Шилер и Юго", платформата Оpera Open, симфоничните ни цикли и камерни концерти "Опера бутик", играем и в оригинал класически бродуейски мюзикъл, концертите ни в по-популярния жанр също имат своето място на сцената. Стремим се, да работим тематично и в последователност и нищо да не е вследствие на случайна творческа инвенция.

- Това не накърнява ли ореола на операта като изкуство за избрани?

- Превърнахме строгата си професионална академичност в усещането, че сме високо изкуство, но в същото време съвременно, модерно - част от живота на съвременния човек. Нещо повече, операта стана модно течение. В салоните ни има млади хора. Имаме много идейни сподвижници - приятели на операта, студентски общности, бизнес елитът на града, колеги от частния сектор и не на последно място ръководството на община Пловдив, което оцени това, което правим за града, и ни даде зелена светлина за много от проектите ни. Така за една година увеличихме публиката си с над 90 процента, утроихме приходите си - гаранция, че Пловдив ни припозна като основен фактор в културния живот и културния туризъм в града.

- Специализирали сте оперна режисура в операта La Scala, Милано. Кое е най-важното, което научихте там? 

- La Scala e марка. Пример за това как една нация се обозначава с един оперен театър, с културата и историята, която той създава чрез творческата си политика. Италия създава своите имена, почита ги и след това ги следва. Грижи се за тях с осъзнатото разбиране, че нацията - това е нейната духовност, която се създава от имената и личностите. Самочувствието, което италианците имат от музикалните си традиции, им дава тази сила, с която творят с друг по-голям замах. В България е точно обратното. Тук не признаваме по-успелия, не ценим имената си, не им създаваме условия за развитието им. Нещо повече, дори когато други нации признават българските артисти, до нас като че ли не достига отзвук. Питали ли сте се например колко българи знаят постиженията на Веселина Кацарова, Красимира Стоянова, Владимир Стоянов, Марияна Пенчева, Надя Кръстева, Соня Йончева, Александрина Пендачанска, Орлин Анастасов, Камен Чанев и др. - новото поколение български оперни певци, които в момента са на най-големите световни сцени... За тях почти не се говори. Опасявам се, че дори големите ни политици, от които зависи развитието на културата в България, не са запознати със световните успехи на колегите.

- Какви са възможностите на модерната оперна режисура да поддържа интереса на масовата публика? И желана ли е тъкмо масовата публика?

- Днес операта е в силно конкурентна среда. За да бъдат "актуални", много режисьори прекрачват прага на класическите постановки, като навлизат смело в новите изразни средства. И тук е ножът с двете остриета - самоцелна претенциозна модерност или убедителна режисура в контекста на насложените съвременни зрителски възприятия, но и в контекста на силната авторова драматургия. Като оперен режисьор съм убедена, че силата на посланията, кодирани в музикалната драматургия, са най-силно въздействащите, поради факта, че музиката действа пряко на подсъзнателно и емоционално равнище, а като прибавим големите теми и мащабната визия, то тази сила се превръща в мощно оръжие за въздействие чрез посланията на творците - автори и изпълнители. Важно е какво казваш, на кого го казваш и защо го казваш днес, а "как" е следствие и начин. Моят преподавател доц. Ваня Бъчварова ме учеше, че оперната режисура е житейска философия и че всяко представление е част от нея - огледало на важен към този момент въпрос, и че твоето изказване по него, т.е. твоята режисура, трябва да събуди размисли, да провокира отговори, ако трябва дори да крещи SOS. 

- Какво е усещането да поставиш спектакъл на уникална сцена като Античния театър?

- Античният театър в Пловдив е силно енергийно място, заредено векове наред с вълненията не на хиляди, а на милиони публика. Можете да си представите как тази натрупана емоция е кодирана в пространството. Там всяко изживяване се превръща и в необяснимо, и в незабравимо. Пловдив е белязан с Античния си театър. На представленията ни има и млада публика, публика, която говори на три-четири езика. Наистина сме късметлии, че можем да творим на подобно място.