/КРОСС/ Това няма да е поредният високопарен текст на тема „за" или „против" бежанците. От една страна на мен лично ми се повдига от този вид размишления. То е същото като „за" или „против" избиването на застрашени животински видове или примерно „Седем доказателства за това, че децата, жертви на ХИВ/СПИН, сами са си виновни".

В никакъв случай не искам да навлизам в каквито и да било анализи и спекулации. Нямам необходимата сериозна фактологическа поготовка за това, а смятам, че такава е задължителна, преди човек да си позволи да изказва мнение по въпроса. Все пак ми се струва, че политиката до голяма степен е пряко следствие на историята. А исторически източници има много - за това как са създадени Сирия и другите държави в региона, каква е била целта на изкуственото разделяне в него и до каква степен съвременното развитие на ситуацията там би могло да е изненада за някого. Бежански кризи също е имало и преди - много от нас са косвен резултат от такива, достатъчно е само да се върнем с няколко поколения назад в рода си. И изобщо - всички разполагаме с интелект и е хубаво да си го използваме по предназначение. Но всичко това този текст не е.

Искам просто да разкажа какво видях.

Преди обед слушам първи канал на държавното австрийско радио. Харесва ми, защото пускат хубава музика, представят съвременни автори, имат интересни предавания за популярна наука и история. Освен това ми харесва начинът, по който ни информират - своевременно, подробно, с репортажи и интервюта на живо, делово и без абсолютно никакви емоции. Обективно. И най-вече, без така обидната за всеки среднообразован и горе-долу мислещ човек пропаганда в някаква, избрана от няКОЙ посока. Или поне така ми се струва.

Както и да е, миналия вторник (15.09.2015 г.), след едно доста забавно предаване за гълъбите, новините звучаха една идея нервно. Унгария точно бе затворила границите си. За улесняване на граничния контрол, влаковете на немската железопътна компания до и от Виена бяха спрени от сутринта - по линията Залцбург-Мюнхен не се движеше нищо, границата може да бъде премината само с автобус. В резултат на това, Виенската Западна гара, която от известно време служеше като транзитен пункт за бежанците, успели да преминат Унгария, започваше да се пълни с хора, които за сега не могат да продължат към Германия, каквото е тяхното желание. Говорителят ни информира, че нещата са под контрол, организира се алтернативен транспорт, но се очакват известни проблеми, защото хората продължават да прииждат. Имаше репортаж на живо от гарата - доброволци не липсват, вода и храна също, в една голяма брезентова шатра е организиран временен пункт за отдих на семейства с малки деца, където децата могат да поиграят, а родителите да си починат, докарани са допълнителни мобилни тоалетни. Въпреки това няма достатъчно място за настаняване на чакащите, на гарата има нужда от одеала и шалтета. Лошо, мисля си, горките хора, пък и напоследък във Виена рязко захладня...

После, докато простирах прането, се сетих, че бях отделила едни хубави бебешки пантофки от агнешка кожа за детето на една приятелка. Меки пухкави пантофи, от онези българските, дето много топлят. И реших на път към детската градина да мина през гарата, на две спирки с метро от вкъщи, и да ги оставя там. Не е кой знае какво, но поне едно бебе ще има топли крачета тази нощ, все е нещо. В този ред на мисли внезапно ми хрумна, че бих могла да използвам бедата на хората с користна цел. И звъннах на мъжа ми със следното изложение: „Сигурно ще ме помислиш за луда, обаче искам да те попитам нещо. Понеже става въпрос за твоите деца, ако кажеш не - значи не. Обаче искам да оставя едни пантофки на Западната гара и изведнъж си помислих, че това не е нещо, което човек вижда всеки ден на метри от входната си врата. Което не му пречи да се случва, а ние да го игнорираме. Или да философстваме за него, без да имаме обективна представа. Или просто да се правим, че го няма. А е важно. Накратко, какво ще кажеш да взема децата с мен? Вярно, че са малки (на 3 и 5 години), обаче си мисля, че това ще бъде безценен урок за тях.

Едновременно ще видят какво е истинско нещастие (не това, че не си получил сладолед например), какво в действителност е войната (а не лъскавите пластмасови пистолети в магазините за играчки) и какво е да помагаш (да отидеш като доброволец на гарата, вместо да си седиш вкъщи и да се оплакваш).

По радиото казаха, че всичко е спокойно и под контрол. Да ги заведа, а?". Честно казано, някаква малка подличка част от мен тайно се надяваше той да каже „не". Обаче А. пое въздух, замисли се за секунди, и после каза: "Какво пък, права си, заведи ги. Само те моля да подходите към гарата по-отдалеч, за да имаш възможност да се ориентираш в ситуацията. Ако видиш, че има твърде големи тълпи или някакви протести, се върнете, а ти отиди утре сама." Така че взех двете деца от градина, обясних им къде отиваме и защо и ги поведох към гарата в посока откъм пероните. Бях леко притеснена и не знаех какво точно да очаквам. В мрачния схлупен следобед следващите 20-тина минути са се запечатали в съзнанието ми като серия от черно-бели филмови кадри:

Уличките зад гарата са празни и спокойни, някак твърде празни. Само тук-таме по ъглите на малки групи стоят полицаи и небрежно си приказават. Полицаите са от обикновените градски ченгета, няма жандармерия. Докато вървя напред и се оглеждам, с бодра крачка ме подминава младеж, който мъкне поне пет различни употребявани шалтета със себе си.

Вече сме на метри от един от страничните входове на гарата, водещ директно на перона. Няма никой, не се чуват викове или глъчка, всичко е застинало в сиво и сякаш очаква дъжда. Качвам по-малкото дете в раницата на гърба си, стисвам другото здраво за ръката и влизам. В ада.

Навсякъде по земята са насядали хора. Ама не просто хора - ти и аз сме насядали. Главно за това ми се стори толкова ужасно - защото прословутите страшни бежанци се оказаха ти и аз, децата ни, мъжете ни, родителите ни, ние. Човек лесно се идентифицира с познатото и само на него може да съчувства истински. Непознатото е твърде далечно, твърде чуждо, страданието на различния човек е само теоретично, имагинерно някак си. Тя пропагандата на това и разчита, на различността. Обаче не е вярно, там на пероните аз видях хора като нас, с нашите дрехи, с нашите лица и с нашите обувки, но с многодневна прах по тях и с нечовешко изтощение в очите.

Имах чувството, че мога да пипна умората във въздуха

Че тя ме затиска. Че ако духна срещу някой от тези хора, той ще падне, ще се свлече на земята като купчина празни дрипи.

Вървим между хората, търсим централен пункт за събиране на дарения. Кадър: светлорусо момче на не повече от 7-8 години разнася голям пластмасов поднос с шоколадчета, навежда се към хората и те си взимат. Детето върви по перона съвсем само, с уверения делови вид на човек, който прави това от дни. Детето е австрийски доброволец. Кадър: походни маси със списъци и стекове минерална вода. Навсякъде са залепени листове с текст на немски и арабски: „Търсим доброволци с фарси". Жени с хиджаб и сигнално зелени жилетки дават на хората вода и информация.

Въпреки спокойната и (поне от страна на доброволците) общо взето ведра атмосфера, на гарата цари овладян хаос. Решавам, че едва ли ще открия централен пункт за дарения, ситуацията е твърде динамична за подобен лукс. Бях видяла жената с бебето още преди това, седеше в един ъгъл и се опитваше да го накърми. Детето се гънеше нервно, явно твърде уморено, за да яде, заспи или каквото и да било друго.

Тук искам да кажа, че се оглеждах за жена с бебе заради пантофките. И че пиша за нея заради пантофките, не с цел пропаганда. И че там на гарата имаше всякакви хора - млади и стари, жени и мъже и деца. И да - имаше и групи от млади мъже. Уморени млади мъже, в състояние на нервна трескавост. Както всички останали, стигнали толкова далече и заклещени на един перон толкова близо до целта.

Мъже, които в никакъв случай не излъчваха агресия. Без бради, чалми и ятагани. Просто мъже, с нелепо малко багаж.

За пълнота ми се иска да задам следния въпрос - ако само един представител на дадено семейство се реши да тръгне първи на опасно, неясно и вероятно смъртоносно пътешествие, дали това ще е: а). бабата; б). бременната жена; или в). младият мъж?

Кадър: навеждам се към жената с бебето, показвам ѝ пантофите и на английски я питам дали биха ѝ свършили работа. Малко ми е неудобно, защото тя все още се опитва да кърми, загърната в якето си. Жената не разбира веднага какво става, не е очаквала да я заговоря. Поглежда пантофите, вдига за секунда глава към мен (умората, такава зверска умора в очите й, очи на подгонено животно) и кимва. Подавам пликчето, също кимвам, изправям се и си тръгваме.

Обаче не издържах и се обърнах да я видя още веднъж. И видях как вади едното пантофче от плика и го налага върху обутото в тънък чорап краче на бебето. И видях, как светнаха очите ѝ, когато се оказа, че обувчиците са точно по мярка. Видях как вдигна глава, улови погледа ми и ми се усмихна. И си помахахме.

И си казахме какво ли не в тази една секунда: за децата, за пътя, за страха, че съжалявам, че тя също съжалява, че й желая късмет, че и това ще мине.

Казахме си всичко...

Не знам доколко цялото това нещо се оказа възпитателно за моите момчета. Надявам се, че е така, надявам се, че са го разбрали. За мен обаче тези няколко минути със сигурност бяха разтърсващи. И завинаги запечатаха в цивилизованото ми, правоверно и винаги право консуматорско съзнание погледа на онази жена и едно много силно чувство. Чувството, че съм пълен боклук. Защото хленча за глупости и не оценявам какъв късмет сме извадили, защото тя е там на пода с бебето, пък аз не и пак се оплаквам, защото не взема да помогна някак си, ами тайно съм си позволила да се притеснявам да не ни нарушат нещо кефа. В нашата мила, родна, кървава Европа.

Автор: Соня Тодорова, Жената Днес

Снимки: UNICEF