/КРОСС/ Християнинът не може да не бъде монархист. Не бива да се мисли, че ако Христос беше живял в нашия век, изразът „Царство Божие", срещащ се в Евангелието, би могъл да звучи като „Република Божия". Във всяка политическа култура християнинът е призван да изгражда вътре в себе си именно „Царство", „диктатура на съвестта". Човекът трябва да падне в плен - да „стане затворник на любовта" (преп. Макарий Египетски).

Напълно буквално е разбирал евангелските думи за „Царството" един от древните подвижници, за когото пише Св. Теофан Затворник: „Спомням си за един старец от древните, който веднъж провъзгласил в своето обкръжение: радвайте се с мен, аз сега съм цар! Как така? Възцарих се над страстите".

Целомъдреният човек има в своята душа и своя живот твърда ос, около която той гради себе си. Неговият живот не се изгражда на „реактивен" принцип: откъдето е по-силно дразненето - натам по реакция се насочва отговорът. Напротив, към неговия душевен живот може да се приложи известният в биологията Закон на Кенън: постоянството на вътрешната среда е условие за свободен живот. Вътрешната топлина се явява залог за свободата от външните предмети.

Ако за описание на целомъдреното състояние използвахме думата „царство", то естествено е да се каже, че противоположното състояние на това „царство" е демокрацията. Тук е уместно да си спомним bon mot, която определя републиканеца като човек „без цар в главата".

В този случай човекът представлява „парламент", в който всяка от „фракциите" настоява за своето. Фракцията на сърцето иска молитва, фракцията на разсъдъка жадува за информация, а фракцията на стомаха настойчиво предлага да се направи обедна почивка. Тече усилено търсене на „консенсус", който благополучно се разпада, веднага щом най-близката цел на една от фракциите е постигната.

Тази демокрация на страстите е наречена от Св. Теофан Затворник „всуетяване" - „когато едно нещо се прави, а стотици се тълпят в главата". От друга страна за това състояние на вътрешната война и раздробеност свидетелства Марина Цветаева: „И ти ще разбереш как страстно ден и нощ се борят Промисъл и Произвол, като воденични камъни, въртящи се в гърдите".

Това състояние впрочем не е чак толкова лошо. Човек все още различава кое е добро и къде е грехът, и той още е отворен за добрите помисли.

Но под това равнище виждаме някаква цялостност в човека. Всички помисли и движения на душата се събират ведно, кристализират около някоя - най-силната - страст. Страстите, по наблюдението на светите отци, са способни да се изгонват една друга. Човек, да речем, може да се въздържа от блудство заради собственото си тщеславие или заради по-скорошното си забогатяване. Централната страст подчинява човека на себе си, лишавайки го от свобода: „познаваше той само мисловната власт; една, но пламенна страст..." Затова неслучайно преп. Макарий Египетски нарича страстите „мъчноносими планини.

Проф. протодякон Андрей Кураев
Из „За вярата и знанието"

Превод: Владислав Митев

„Задругата"