/КРОСС/ ЕС може да бъде глобална сила само в прагматично сътрудничество с Русия, казва доц. Дарина Григорова пред "Труд"

- Възможно ли е старите противници от времето на Студената война - Русия и НАТО, да влязат в директна конфронтация в небето над сирийско-турската граница и какви биха били последиците, доц. Григорова?
- Всяка война е неприятно непредсказуема, но засега НАТО и Русия успешно балансират, искрите между тях са словесни в рамките на неизбежната пропаганда, тъй като официалната цел и на двете паралелни коалиции е унищожаването на терористите от "Ислямска държава" (ИД). Същественото разминаване само формално е в отношението към Башар Асад, за САЩ това е поредният авторитарен вожд, очакващ съдбата на Кадафи и Саддам "в името на демокрацията" - без значение ще има ли държава или не, важен е контролът на ресурсите и пътят на тръбите. За Русия Асад е символ на законната власт във все още светска Сирия, която е застрашена от либийския и иракския синдром на рухване на държавата, заменена от примитивния модел на враждуващи племенни анклави и застрашена от етнически и религиозни чистки, подобно на геноцида спрямо християните и йезидите в териториите, контролирани от ислямистите. За съжаление не може да се изключи вероятността спонсорите на ИД, търгуващи с артефакти и нефт от терористите, да ги снабдят с ПЗРК (преносим зенитно-ракетен комплекс) и това да усложни военните действия по небе и по суша за коалицията, създадена от Русия.

- Русия превръща ли се в глобален играч, след като за пръв път след разпадането на Съветския съюз излезе извън границите на ОНД?
- Русия по-скоро се превръща в суверенен играч, който оспорва претенциите на САЩ за единствен и непогрешим полюс в международната общност и се опитва да положи началото на многополярния нов световен ред. За момента тя е регионален играч с глобална тежест в рамките на Северна Евразия, чиято сигурност зависи до голяма степен от ситуацията на трудно контролирания хаос в Близкия изток. Намесата й в Сирия е превантивна, за да не се стигне до избухване на ислямистки "умерени опозиции" в Централна Азия, чиято дестабилизация вече е директна заплаха за Руската федерация.

- Дали Путин прецени правилно силите си или има опасност страната му да преживее нов Афганистан?
- Нито Русия е СССР, нито Путин е Брежнев. Тезата за "новия Афганистан" е неубедителна пропагандна страшилка. Русия няма да допусне да бъде въвлечена с наземни операции в безкрайния близкоизточен конфликт до пълно изтощаване, целта й е да подкрепи по въздух сирийската армия и сирийските кюрди срещу ислямистите от всички групировки, за да се съхрани държавата. Конкретните цели са прекъсването на нефтения бизнес на ИД и връщането на контрола на границата с Турция, пропускаща до момента без особени препятствия интернационални подкрепления за терористите.

- Украинският конфликт свързан ли е със сирийския?
- Украйна и Сирия са козове в руско-американското противопоставяне и в този смисъл има връзка между двата конфликта. Украинският възникна в острата си фаза след първата тактическа победа на Русия на сирийския фронт през 2012 г., когато благодарение на успешната руска дипломация не беше допуснато Сирия да бъде бомбардирана от САЩ под предлог наличието на химическо оръжие. Договорът за асоцииран член на ЕС беше само повод за майдана, чиято геополитическа цел беше създаването на гореща точка на границата на Русия и прекъсването на руско-европейското сътрудничество.

Внезапното засилване на руските позиции в Сирия чрез активизирането на военната база, контролът на сирийското небе и успешните операции срещу ислямистите, от една страна, както и бежанската криза, от друга, създадоха предпоставки за втората нормандска среща в полза на Минските споразумения. Красноречивата фотография с навъсения Порошенко и усмихнатия ала Джокондата Путин, седнал на масата с притихналите Меркел и Оланд, показва промяната в полза на Русия - една макар и дребна, но все пак стъпка в посока на умиротворяване чрез федерализация на Украйна. Което е и целта на руската дипломация.

- Накъде ще върви Украйна - ще се задълбочи ли раздалечаването между източната и западната й част или напротив?
- Украйна в момента е пред икономически колапс. Липсва газ за предстоящата зима, в резултат от постмайданската деиндустриализация (корпоративният Запад няма нужда от украинската промишленост, а от плодородната земя, която частично вече е под контрола на "Монсанто", от газопреносната система, обект на интерес на американски компании, допуснати на вътрешния пазар и изместващи украинската "Нафтагаз"). Липсата на свобода на словото и поощряваната системата на доноси за "битов сепаратизъм" допълнително създават напрежение в изтормозеното украинско общество, измамено в очакванията си за "светло европейско бъдеще". Украйна ще върви натам, накъдето я тласнат великите за нея сили - САЩ, Русия и донякъде ЕС, а за момента има само руско-европейско сближаване на позициите за Минск 2, но не и руско-американско.

- Европа губи ли статута си на глобална сила? Притисната е между двата конфликта - в Близкия изток и в Украйна, но лидерите й засега не могат да излязат с ясна визия по нито един въпрос. И това личи най-много по мерките, които се вземат във връзка с бежанската криза.
- За ЕС, не за Европа изобщо, доскоро важеше максимата, че той е "икономически гигант и политическо джудже". Глобална сила ЕС може да бъде само в прагматично сътрудничество с Русия, но икономическата война на де юре антируски санкции с де факто антиевропейски ефект не е предпоставка за такова и показва геополитическата васална зависимост от САЩ, която е на път да се превърне в транскорпоративна зависимост, ако се подпише Трансатлантическото споразумение, и ще доведе до провинциализиране на Европа.

Бежанската криза само показа разнобоя между европейската бюрокрация на комисарите с поведение на транснационална номенклатура и държавите членки на ЕС, раздвоени между спазването на директивите на Брюксел и националните си интереси.

Навремето Владимир Буковски - един от последните съветски дисиденти с колоритно минало, сравняваше ЕС със СССР и изглеждаше като чудак, травмиран от "тоталитарното минало", заседнал някъде в ХХ век. Сега обаче наблюденията му за политкоректната европейска цензура в стил Оруел, обвиняваща всеки, дръзнал да кривне от мейнстрийма, в "език на омразата" (hate speech), подобно на "антисъветската пропаганда" в Наказателния кодекс на СССР, за "директивите за еднаква дължина на краставиците и за точния брой на дупките в сирената", както и за поощряването на имиграцията от третия свят, изглеждат като поредното негово сбъдващо се мрачно пророчество (през 80-те години беше предсказал разпадането на СССР - дали от мизантропия или от политически усет е друг въпрос).

Споменавате за европейски лидери - по длъжностна характеристика има такива чиновници, но по държавническа - не. Оланд не е Митеран, да не говорим за Дьо Гол, а Меркел все повече напомня на Горбачов, чиято перестройка един друг руски дисидент - философът Александър Зиновиев, беше нарекъл катастройка.