/КРОСС/ Миналата седмица, след като руски самолети бомбардираха антиправителствените сили край сирийския град Хомс, висш американски представител ми се оплака: „Това, което Русия прави в Сирия, не е опит за борба с „Ислямска държава", не е и старомодната „реалполитик". Дори не е циничен опит да ни накара да забравим за Украйна. Путин просто иска да ни засегне".

Идеята за Русия като „разваляща сила" е много разпространено усещане във Вашингтон тези дни. Но какво точно цели тази сила? Дали Русия е в Сирия само за спорта, за да гледа унижението на президента Барак Обама? Дали увреждането на американската мощ е единствената цел на руското „вредителство"?

Ще бъде по-точно да кажем, че Кремъл е в Сирия с педагогическа цел: иска да даде на американците урок, и то ценен. Да покаже, че Америка или трябва да бъде готова да се намеси във всяка гражданска война, която последва проблемна революция, вдъхновена от приповдигнатата ѝ реторика, или трябва

да спре да подтиква хората към бунт. „Осъзнавате ли какво направихте?" - това бе най-запомнящата се фраза от речта на Владимир Путин пред Общото събрание на ООН.

Ситуацията в Сирия може да има елемент от реалната политика, но в нея става дума и за два мирогледа.

Различията между президентите Обама и Путин могат да се сведат до противоположни теории за източниците на сегашната глобална нестабилност. Америка вижда глобалната нестабилност основно като резултат от отчаяните опити на авторитаризма да запази обреченото статукво, докато Москва вини манията на Вашингтон за демокрация.

Ако Съветският съюз навремето призоваваше пролетариите по цял свят да се обединяват, то Кремъл днес призовава всички правителства по света да се обединяват независимо какви са тези правителства. Историята наистина е „ирония на движението". Русия, която е наследник на революционния Съветски съюз, вече се е отказала от властта на народа.

Повечето от известните исторически книги за болшевишката революция от 1917 г., които днес може да откриете в книжарниците в Москва, представят делото на Ленин и другарите му не като народно въстание, а като преврат, който е програмиран. И тук имате избор - от германския Генерален щаб или от британските агенти на разузнаването. Винаги и навсякъде, когато хората поискат властта, нещата се влошават. Лоялността и стабилността са в центъра на кремълската вселена, доминирана от несигурността и страха от бъдещето.

Това, за което мисли Кремъл, не е Сирия или дори Украйна, а Централна Азия - част от постсъветското пространство, в което авторитарните лидери остаряват, икономиките стагнират, милиони недоволни млади хора са безработни и готови да емигрират, а радикалният ислям е във възход. Русия вижда себе си като гарант на стабилността в района, но същевременно се опасява от задаващата се нестабилност. Днешната Централна Азия напомня на Кремъл за Близкия изток преди десетилетие. Може ли Сирия да научи Америка да си мери приказките и да си гледа собствените работи, когато се зададе следващата криза?

Президентът Путин иска да даде урок на Америка, но той се обръща и към Европа, наводнена от милиони бежанци и преследвана от радикалния ислям и демографските проблеми. Довчера ЕС се надяваше да промени съседите си, днес се възприема като техен заложник. Путин иска да убеди Европа, че колкото и брутален диктатор да е бил Муамар Кадафи в Либия, той е имал желанието и е бил способен да защитава границите на Европа - нещо, което новите демокрации не успяват.

Дали силно разтърсената Европа е готова да чуе това послание? И да, и не. Повечето европейски лидери се надяват на американско-руско сътрудничество в Сирия като единствения път за прекратяване на конфликта. Те искат Москва да е на тяхна страна. Мнозина обвиняват хиперактивността на Джордж Буш и пасивността на Барак Обама за бъркотията в Близкия Изток. Те се надяват да се завърнат дните на съветско-американското мирно съвместно съществуване, когато, както казва историкът Джеръми Съри, „лидерите изоставиха надеждите си за политическа промяна, за да се справят с предизвикателствата в собствените си страни".

Поне такава е „хипотезата на Путин" - че Европа ще приеме една по-силна Русия като гарант на стабилността, макар и с цената на европейско оттегляне от нейните ценности и амбиции.

Но може ли Путин да осигури подобно нещо? Призивът му за абсолютна стабилност е емоционално привлекателен, но непрактичен. Ако в усмирителната риза на студената война бе достатъчно СССР и Западът да сключат сделка, за да падне напрежението, днес ситуацията вече не е такава. Светът вече не се определя от динамиката на отношенията Изток-Запад. Социалните, демографските, културните и технологичните промени превърнаха световната стабилност в много по-сложен пъзел. Живеем в епохата на разцеплението.

И макар Русия да е права да твърди, че в Сирия виждаме не сблъсък между репресивна власт и обичащ свободата народ, не става дума и за сблъсък между легитимно правителство и банда екстремисти, както настоява Москва. Струва си да помним, че огромно мнозинство от бежанците в Европа бягат не от „Ислямска държава", а от режима на Асад. Оставането му на власт означава, че те завинаги може да останат в Европа.

С други думи, педагогическият подход на Путин изглежда привлекателен, но в края на краищата не е убедителен. Нужно е много повече от една промяна в американската политика, за да накараш хората да спрат да се бунтуват срещу отвратителните си управници.

Светът вече не се определя от динамиката на отношенията Изток-Запад. Живеем в епохата на разцеплението

Иван Кръстев
NYT

Фотография: Симон Варсано