/КРОСС/Основният проблем на българския политически живот, който влияе върху всички останали сфери, остава трайната, системна политическа нестабилност и влошаваща се управляемост на държавата. Причината за тази нестабилност е неспособността на партиите, лидерите и институциите да формулират най-сериозните проблеми пред българското общество, да систематизират истниските приоритети и да предложат адекватни решения.
Тези неблагоприятни параметри на общосоциалната обстановка слагат неизбежен отпечатък върху функционирането на местната власт, която е най-близо до хората и трябва да се грижи за решаването на всекидневните им проблеми. Това, че нещата вървят все по-зле в държавата като цяло, неизбежно се отразява върху действията на местната власт, а в допълнение подхранва редица негативни и дори уродливи явления в нея.
В това отношенние София изглежда като оазис на благоденствието и уредеността. Наистина, столицата не преживя нито катастрофалните последици от неспособността на местните органи да се справят с последиците от природни бедствия, нито големи скандали с медийно афиширани злоупотреби на кметове и общински съветници, нито състояния, близо до фалит, нито разпродажба на общинско имущество от съдия-изпълнител.
Като че ли действителността потвърждава думите на Цветан Цветанов, че откакто ГЕРБ е поел управлението на града, София „става все по-невероятно красива". Но ако продължим този тип асоциации, за съжаление столицата е по-близо до друг медиен образ - рекламата на пациентка на козметичен хирург със слоган „Твърде красива съм, за да работя". Зад красивата външност на (част от) милионния столичен организъм се трупат проблеми, за които почти не се намеква и които бавно, но неумолимо се изострят.
Дошло е време да се открие сериозният разговор за настоящето и бъдещето на София. Това начинание тай-вероятно няма да донесе преки и незабавни политически и електорални ползи на инициаторите си, но със сигуност е не само обществено отговорно, но и представлява сигурна „стратегическа инвестиция". За да се случи това, би трябвало да се положат усилия дневният ред и съдържанието на оставащите две седмици от предизборната кампания да се случат не по начина, който целят силите на статуквото. И най-вече - да се търси качествено нова комуникационна среда и аудитория.
В София се преплитат няколко вече утвърдени системи от политически практики, които метафорично могат да бъдат наречени „модели", въпреки че от строго научна гледна точка това е доста пресилено. Те не са специфични за столицата и дори не са създадени тук (за разлика от добре известния „модел Софиянски"), но поради мащабите на града и социално-икономическите и политическите му измерения налагането или оспорването им тук има национално значение. Те не са пряко свързани помежду си, но определено взаимно благоприятстват устойчивостта си.
Изборите в София са една от важните възможности да бъдат сериозно анализирани и подложени на обществена дискусия тези модели. Ако този шанс бъде пропуснат, цената ще е висока и в крайна сметка ще я платят стотици хиляди жители на столицата. В това отношение не може да не прави впечатление, че единствено столичното ръководство и част от кандидатите на БСП изрично поставят въпроса за необходимост от „смяна на модела". Все още не е достатъчно ясно разяснено какви точно са най-важните характеристики на модела, който трябва да се смени и с какъв алтернативен модел. Но все пак се подхожда системно, докато останалите партии в София или подкрепят (явно или неявно) съществуващите модели, или предлагат частични, козметични промени.
Измежду различните представяни едва ли не за безалтернативни практики три модела заслужават особено внимание поради последиците за обществото и назрялата необходимост от премахването им. Първият е

Моделът на „видимите резултати"

прогласен от ГЕРБ и използван като слоган на кампанията им в цялата страна. В София, поради мащабите на града и обема на инвестираните в „реални резултати" средства привидните силни страни и фактическите пороци на този модел се открояват особено ясно.
Някои анализатори определят като основна слабост на политиката за управление на ГЕРБ в столицата (и в редица други големи градове) хаотичността - според тях София расте, но стихийно, по силата на моментното надмощие на определени икономически интереси, които подтикват реализацията на различни проекти в различни, необвързани в цялостна стратегия сфери. Често цитираните огромни разходи за тясно ориентирани (и дори необяснимо повтарящи се) инвестиционни проекти за сметка на множество други очевидно необходими също са популярен аргумент на критиците на статуквото.
Хаотичността и тежко деформираната логика на част от големите харчове в столицата са факт, но не са най-важната слабост на „модела на видимите резултати" и по-скоро представляват едни от неговите последици. Големият проблем е самото изкривено, да не кажем елементарно разбиране на това, какво е „видим" (т.е. значим) резултат от една политика. По силата на специфичния манталитет на своите ръководители ГЕРБ мисли видимите (значими) резултати като материални артефакти - като обекти, които могат да се видят с просто око и да се пипнат с ръка. Оттам идва и огромното удоволствие от рязането на лентички, и обсебеността с обемите усвоени средства. Този управленски манталитет вероятно никога не е бил особено впечатляващ, но в съвременния свят е опасен анахронизъм. Напредналите общества отдавна са стигнали до извода, че не икономическият растеж, измерен с брутния вътрешен продукт или нарастването на материалните обеми на преработените ресурси, е най-важното за едно управление. Истинският приоритет е устойчивото развитие, което гарантира човешкото благоденствие, повишаването на качеството на живота и хармонизирането на отношения между обществото и природния му хабитат.
Очевидно е - както за страната като цяло, така и за столицата - изразходваните огромни средства за големи инфраструктурни и други строителни обекти, въпреки че създават „видими" поводи за самочувствие на някои политици, не водят до подобряване на качеството на живота. Нещо повече, както показват авторитетни международни изследвания, София е една от столиците на Европа, където

Качеството на живот се влошава

Просто казано, нито се аргументира, нито може да се докаже ефектът от инвестициите за подобряване на живота на огромната част от жителите на града. Наистина, пропагандната машина на ГЕРБ се стреми да наложи посланието, че този повсеместен градеж е в интерес на столицата и на всички нейни жители („видимите резултати, които подобряват живота на всеки един столичанин"). Но никакви факти, да не говорим за доказателства, в това отношение не се привеждат. За съжаление, останалите политически сили не повдигат този въпрос, нито един друг, не по-малко важен - какво показва оценката „цена-полза" на инвестираните в столицата огромни средства. Един такъв анализ би показал, че по-голямата част от големите инвестиционни разходи в града нито в абсолютно, нито в относително отношение са оправдани с оглед създаваната за хората публична стойност.
Това е основополагащата предпоставка, от която трябва да тръгне дискусията за смяната на „модела на видимите резултати" в София - как се оценяват и аргументират ключовите политики с оглед на най-важния критерии за подобряване на качеството на живота на мнозинството от хората. Мисленето и практиката на управляващите столицата са ужасяващо остарели и безнадеждно откъснати от съвременните научни методи за добро управление.
Вторият порочен модел е свързан с наблюдаваното в цялата страна агресивно

Обсебване на електоралния потенциал на ромското малцинство

от няколко партии, сред които на първо място ДПС. Ако рязкото подобряване на резултатите на ДПС сред ромските общности бе резултат на замислени и приложени ефективни политики, които да допринасят за решаването на проблемите на тези общности, във въпросната тенденция не би имало нищо нередно. Но съвършено ясно е, че такива факти не съществуват. Последните инциденти в Самоков и на други места доведоха до частично повдигане на завесата и ясно пролича какви са ползваните от ДПС инструменти за влияние. Прегледът на състава на кандидатите за кметове на райони и общински съветници както в София, така и на други места показва доста примери на спорни лица от ромски произход, многократно осъждани или регистрирани за престъпления, включително с висящи наказателни производства (или близки роднини на такива лица). Някои от тези кандидати вече допускат съществени нарушения на правилата на предизборната кампания. Разбира се, такива примери има и сред кандидатите на други партии, но при ДПС концентрацията е направо токсична и позволява да се говори за „синдрома Пиже". При това, издигането на подобни кандидати не личи да предизвиква някакво неудобство сред ръководителите на движението, а възникналите скандали очевидно не пораждат у тях съмнения относно правомерността на тази практика. Остава да видим дали органите на властта ще предприемат адекватни мерки за противодействие на тези практики в районите на столицата с компактно ромско население. Ако такива мерки не се предприемат, биха възникнали съмнения относно умишленото им толериране.
Третият модел, който заслужава много сериозно преосмисляне с оглед подобряване на качеството на живот н столицата, е практическата реализация на постоянно повтаряната мантра

„Да не се политизира управлението на града"

Определянето, респективно смяната на модела на управление на столицата е проблем на „голямата политика", а не на техническия мениджмънт. ГЕРБ неслучайно искат да сведат дебатите именно до второто, за да докажат, че няма и не може да има съществено различни партийно-политически алтернативи в управлението на София. Партиите, които претендират да бъдат истинска опозиция, трябва да овпровергаят тази невярна теза. В този смисъл, БСП има доста поводи за самокритичен размисъл относно „похвалата" на председателя на Общинския съвет Елен Герджиков: „Благодаря на групата на Социалистическата партия, че не натрапваме политическите теми в тази зала и не политизираме обикновените, тривиални проблеми на града". Самата идея за необходимост от смяна на модела е супер-политическа и изисква пределна степен на политизиране. Това е неизбежно, защото в края на краищата става дума за цената на общественото развитие и за това, кой плаща основната цена и кой инкасира печалбите.
Алтернативата е да се положи реална основа на постоянно действащи механизми за привличане на обществеността в управлението на града. Изброявам само някои от популярните през последните години практики в областта на партиципативната и делиберативната демокрация, които са приложими и у нас:
дискусия в полето на партиципативното бюджетиране (група граждани дискутират и усъвършенстват „алтернативен бюджет" на града с оглед реалните потребности на мнозинството от населението);
форум от типа на „гражданските журита" (представително подбрана група от граждани обсъждат дадено реално управленско решение, засягащо столичави, и произнасят „съдебно решение" - одобряват ли го или не);
дискусия относно начина на комуникация между управленските органи и конкретни местни общности при подготовка на засягаши ги решения (информиране, обосноваване, обсъждане, възприемане нааргументиге на общността), т.е. все добре познати техники от сферата на т.нар. „основано на доказателства публично управление";
дискусия по проблемите на сигурността на градската среда в контекста на управлението на града, но и на външните въздействие и процеси (например, бежанската вълна, незаконната имиграция и трафика на хора), които пряко засягат определени райони на града.
В края на краищата, политическите сили, които претендират да изразявт интересите на хората, трябва да са способни да се идентифицират конкретните групи „губещи"от действащия в момента модел (в този смисъл разграничението „център - периферия" е недостатъчно, а понякога и неточно - има процъфтяващи части от периферията на града и западащи райони в центъра). Добри резултати ще се получат само ако се достигне до засегнатите интереси на конкретни групи от хора и се предложат варианти за удовлетворяването им, или поне - за по-балансирани и справедливи управленски решения.