/КРОСС/ На вечеря в Брюксел балкански и централноевропейски лидери се забавлявали с гатанка, която в груб превод на български би трябвало да звучи така: „Дойде накокържан, напусна като попържан". Не се разбра за кого се е отнасяла, защото нашият премиер Бойко Борисов не дочака вечерята и си тръгна разлютен почти едновременно със сръбския си колега Александър Вучич веднага след официалната част на срещата късно в неделя на 25 срещу 26 октомври. Но дори в изисканите среди обикновено се злослови за отсъстващите.

И Борисов, и Вучич твърдяха, че срещата не е постигнала общо съгласие как бежанците да бъдат забавени по балканския си път към Централна Европа, за да не тежат на Австрия, Германия и други богати западни страни през зимата. Щом се разсъмна на другия ден, се видя, че всички са подкрепили плана от 17 точки на председателя на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер, който предвижда балканците да осигурят още 100 хилядиместа за „временно" настаняване на бежанци, докато западните държави им дадат списък кого биха взели за по-дълго.

Принципът е: вие ги регистрирайте, а ние ще ви кажем какво да ги правите. Ако ви натежат финансово, ще ви отпуснем заеми при изгодни условия. Няколко месеца 28-те държави от ЕС спориха как да си разпределят 160 хиляди бежанци, а сега за една вечер на среща в неофициален формат бяха записани 100 хиляди само на балканските страни, включително и на някои неприети в ЕС. Излиза, че сбирката не е била предназначена за преговори, а за възлагане на задачи.

За първи път премиерът Борисов осъзна, преди да тръгне, за какво го канят онези, с които толкова обича да се снима прегърнат и милуван. Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер, който през лятото му прати писмо със саморъчно изрисувано сърчице, отново го обсипа пред фотографи с любвеобилност. Но не можа да стопи публично студенината, която Борисов носеше от Банкя, където заяви: „Позицията ни както винаги ще бъде много твърда (...) Който иска, да приеме колкото желае (бежанци - бел. ред.)". Няколко часа по-късно той се върна от Брюксел с думите: "Категорично не съм съгласен с формулировката да взимаме заеми от международни финансови институции, за да се оправяме с бежанската вълна. Някои държави могат да се изкушат със заеми да вдигнат дефицита и след една година пак да отидем да говорим пък за финансова криза".

Ето пример за държавническа и европейска мъдрост - не бива чрез една криза да се предизвиква друга! Щеше да е добре мъдростта да личи и в делата на Борисов. Но за негов лош късмет ден по-рано излезе статистика на Евростат, според която България е първенец в ЕС по ръст на дълга.

Задълженията на държавата ни са нараснали с над 8% само за годината, през която ни управлява второто правителство на Борисов. До завръщането му на власт българската държава е дължала на кредиторите си 16,52 млрд. евро, а година по-късно вече има да дава над 24,35 млрд. евро. Скокът от 8 млрд. евро (16 млрд. лв.) така и не бе защитен с разумно обяснение, особено като се съчета със самохвалство, че правителството е постигнало бюджетен излишък. Оправданието с фалита на КТБ щеше да е убедително, ако бе подкрепено с реални действия срещу виновниците.

Борисов обича да се превъплъщава в различни роли според сцената, където се явява. През януари 2012 г. той гостува в Германия и даде пример за европейско послушание, който може да се изучава в дипломатическите академии. Тогава изрече знаменитата си фраза: „Когато канцлерът говори, аз слушам и изпълнявам". Целта му бе да размекне сърцето на канцлерката Ангела Меркел, защото й поиска подкрепа в разгара на гръцката криза за намаляване от 20% на 5% на националното съфинансиране от България по проектите от европейските фондове. Аргументът му бе железен: „Ние сме една от трите най-дисциплинирани държави в Европа". Според него България трябваше да бъде възнаградена за прилежността си, след като такова изключение бе направено за недисциплинираните държави. Ако излезе със същия аргумент днес, вече ще е не просто железен, а направо закален, защото благодарение на финансовата си "дисциплина" вдигна дълга на България от 20% на 28%. И никакви бежанци не дърпаха за джоба държавата. Просто Борисов по своя инициатива реши да бръкне по-дълбоко. Сега ни предлага сценката на финансово угрижен държавник, който се съпротивлява на външния натиск и отстъпва последен. Но когато си тръгва пръв от срещата за бежанците, а на другия ден разбираме, че е подкрепил общата декларация, става ясно, че пръв се е съгласил с нея, а не че пръв я е отхвърлил. Сърдитият му тон към европейските лидери, които с лекота го притискат, има предназначение да го оправдае пред собствения му народ, който така или иначе ще плати сметката и за бежанците, както му бе записана сметката на ограбената банка КТБ. Не е изключено негови фенове да изпитат възхита от куража му да нахока и европейците, след като се разправи седмица-две по-рано с американците и руснаците.

Да се държиш с чужденците „накокържан" (дума, която Борисов въведе в политическия речник), гъделичка националистическите страсти, но не помага на държавата. Грубият език в Брюксел нарушава дипломатическия протокол, както Волен Сидеров нарушава в НАТФИЗ правилата за добро поведение. Няма значение, че Борисов прави героичните си изпълнения в кулоарите пред български медии, за да бъдат забелязани специално в България, а в залата при закрити врати едва ли си позволява толкова „твърда позиция". Важното е, че нито веднъж досега не е постигнал отстъпка за България, с която да го запомним. Иначе правилно се възмущава, че страната плати скъпо за членството си в ЕС, като се отказа от половината си ядрена енергетика, от тежката си химия и от много тецове, но възмущението му служи само колкото да хвърли отговорност върху предишни управляващи (без да им търси сметка). Разбира се, политическото безгръбначие в България не започва с Борисов и няма той да му сложи точка. Преди осем години бившият президент Георги Първанов много се гордееше, че успя да защити една буква в азбуката ни, като с твърдата си позиция, че ще наложи вето на Лисабонския договор, убеди ЕС да пише на български "евро" вместо „еуро". След време може да се гордеем и с Борисов, ако ни посочи поне една дума в общ документ на ЕС, записана по негово настояване в интерес на България.

Да избягаш от вечеря или дори да не се явиш на официална среща, не е много героично. Неговият бивш министър на финансите Симеон Дянков редовно отсъстваше от срещите на Европейския съвет по финансовите въпроси. Но с това не си спечели по-голямо уважение в България. Проблемът на Борисов е, че дори когато присъства, пак е отсъстващ, защото нито общува с когото и да било пряко поради незнание на езици (на вечеря няма как да водиш посланика си за преводач), нито има решителност да защити официално българска позиция, разминаваща се с плановете на „големите началници".

Пушилката пред българската публика може и да върши работа около избори, но и тя като софийската мъгла се стеле в ниското, а отгоре ясно се вижда докъде стигат постиженията му. След гневните изблици на Борисов можем да очакваме две неща: първо, заседяване на бежанците в България за по-дълго, доколкото се съгласи да участва в „забавяне на бежанския поток", устремил се на запад; второ, увеличаване на външния дълг на България, защото едва ли ще пропусне да вземе нови заеми (с „възмущение"), оправдавайки се както обикновено с Брюксел и международното положение. Няма нищо случайно, че ден след гневното му завръщане от Брюксел правителството огласи проектобюджет с искане за нов заем от 5,3 млрд. лв. догодина.

Светослав Терзиев

„Сега"