/КРОСС/ През май 1968 г. студентите в Париж излизат да демонстрират срещу консервативното общество, авторитарните власти и схеми на възпитание, срещу империализма и особено срещу войната във Виетнам. Улични боеве, демонстрации, хаос.

Точно тогава италианският режисьор и писател Пиер Паоло Пазолини се оказва самотен ляв интелектуалец, който за разлика от всички останали като него, не симпатизира на студентската революция. А причините са особено актуални за ситуацията с „гражданското общество" в България днес.
В Рим, вдъхновени от Париж, студентите излизат на протести срещу полицията. Всички описват безредиците като борба на цивилния пролетариат срещу системата. Тогава Пазолини, сам сред комунистите, заявява, че подкрепя полицията. По-точно полицаите. Защото според него това е пролетариатът - хората, които ежедневно се сблъскват с опасности, престъпления и денонощен стрес, за да получат в края на месеца малката си заплата. Според Пазолини полицаите са изпратени да удържат енергията в бунта на стотици разглезени буржоазни момчета и момичета, които просто са се родили в богати семейства и са имали възможността да учат в елитни университети. Истинските жертви на обществото обаче са полицаите, а не студентите, разглезените продукти на корумпираната буржоазна култура. Според италианския режисьор истинските граждани са полицаите, които при липсата на възможности за образование и поради високата безработица, са принудени да се заемат с професията, която никой не желае и на която всеки се подиграва. Връщането към реакцията на Пазолини в протестите през 1968 г. онагледява отчасти и картината на българското общество днес, макар че студентите от май имат много повече смисъл в исканията си, отколкото т. нар. протестъри. Разглезени младежи, които през живота си не са имали нито един пълен работен ден, тъй като основно са с артистични наклонности и заработват по проекти, са ужасени от един социален протест на полицаи. И дори ги крикуват, че протестът им не бил правилен, бил незаконен, блокирал града и нарушавал комфорта на изисканото истинско гражданско общество да се придвижи до поредната градинка или кафене, в което да отвори лаптопа и да пише проектите.

Юлия Владимирова

БНР, „Деконструкция"