/КРОСС/ „Някой посети душата ми" е филм адаптация по част от романа „Братя Карамазови" на Достоевски. Защо избра Достоевски? С какво те привлича този гениален, но силно мрачен автор? Кое е най-същественото при Достоевски, което зрителят трябва да научи, да разбере, да прозре...?

Аз не мога да кажа, че съм избрал Достоевски. По принцип човек не може да избере Достоевски. Той бива посетен от Достоевски, той е един от най-големите писатели и няма как да не те срещне, ако си нормален, четящ човек. При мен това се случи в ранна възраст, като студент. Първото нещо, което прочетох от него, беше именно това произведение, което правя сега - „Братя Карамазови". Главата за Альоша и по-точно „Кана Галилейска" бяха първите ми най-разтърсващи срещи с автора. Разтърсващи, защото в този момент героят бива посетен от Господ за кратко време и му бива отворен път, който той не е предполагал, че съществува. Един спасителен път. В тази глава, в „Кана Галилейска", наистина се отваря, отваря се небето и ти бива сведена информация от много висш характер, от много висока степен. Тя ти действа разтърсващо, объркващо, ти веднага не знаеш как да реагираш, но е нещо, което определя живота ти, и ти не забравяш наистина тази минута, в която си прочел този текст. От тогава нататък животът се променя. Като читател, като човек. Малко са авторите, които имат тази сила да извършват това с теб. Така че аз не съм търсил, а то просто ме споходи това нещо и не съм предполагал тогава, че ще искам да го поставям. По-късно вече, след много моноспектакли, бях тръгнал да се опитвам да го правя на театър, но не успявах. Разбрах, че няма да мога всяка вечер да го изигравам това нещо, че все още не съм на това равнище, че нямам тази енергия и че ще е по-подходящо за заснемане, да се изпълни само веднъж. Кое е най-същественото при Достоевски, не може да се назове с едно изречение. А или може би с една дума - Бог е при Достоевски. Романите му са на ръба на светското живеене и другия живот. Те са със знание за това какво се случва след смъртта. Това е най-същественото - че ти говори човек, който е на този праг още приживе.

В този филм изпълняваш ролите на няколко различни персонажа. Какво получаваш като актьор от вплитането си едновременно в няколко персонажа? Искрен ли си във всеки един персонаж, вдъхвайки му живот? Различните персонажи може би подреждат като пъзел общата земна същност на човека, в която има всичко - от любов до страст за убиване. Не е ли самотно да се играят няколко персонажа... тоест да няма други актьори наоколо? Или е просто дълъг разговор със същността на човека, същност, едновременно и самотна, и шумна...
Този филм така е направен, че аз първо чета историята - персонажите, чета с един мой глас, който търси, търси истината. Това е моя молитва да разбера какво пише авторът. Това съм аз, в първо лице с актьорски нюанси, които се появяват при изчитането, което е на един дъх в един дубъл. След това образите съм ги търсил в изиграването, когато е заснемано изпълнението на различните персонажи. Там съм търсил вече характеристики, визия, движение, енергийно излъчване на лицето и тялото към камерата. Така се получи, че първо е едно изчитане на един дъх, в което очакваш, прислушваш се за това в какво ще се превърне гласът ти и ти самият, докато го четеш. След това всичко се вплита във виждането и изображението на режисьора и оператора - къде и как той решава да полага тези два компонента - глас и визия. Нещо такова представлява този филм. Най-хубавото е, че неговият жанр се оформи в самото му създаване, а не в предварително категорично обозначаване. И аз съм много радостен, че имах възможност да извърша такъв процес на откриване. Да, това наистина е един разговор със самия мен като актьор и като човек, те са слети нещата и се радвам, че това е една алтернативна продукция, режисирана, заснета и продуцирана от Стефан. Нещо, как да кажа, по-живо, необвързано с някаква институция, радвам се, че бе възможно именно това да се случи.

По какво човекът на изкуството се отличава от всички останали хора? Има ли талантливият човек друг праг на болка, друго светоусещане, друга вибрация на общуване със света?
Не, според мен човекът на изкуството не се отличава от останалите хора, няма друга вибрация на общуване със света, в никакъв случай, и който си мисли според мен, че е така, е в голяма заблуда. Просто си избираш актьорската и режисьорската работа, за труд, за работа, за професия и не я издигаш в някакви други висоти. Не. Това е труд. Това е, както всеки друг труд, който извършва човек. В това съм, вече с годините, напълно убеден. Театърът не е храм, той е място за изкуство. Нива за работа, за физически и умствен труд, нищо повече. Храмът и домът на Бога е друго - това са храмовете, църквите. Свещенослужителите, това са други хора. Те може би са наистина на други честоти от нас останалите. Но ние сме обикновени работници.

Когато Бог те дарява с талант, той изисква от теб много повече. Познаваме много талантливи хора, които са напълно провалени. Окайват се, търкаляйки се по подовете в домовете си. Освен талант явно за да се случиш (да успееш да се реализираш), се изисква още нещо? Какво е то? Воля, дисциплина за работа, контрол върху болката, отказ от хедонистичните запои, отказ от мързела и т.н.?
Да. Никой не е застрахован от изключителни пропадания и особено в театъра се случва често, тъй като се работи с вълнението, с вдъхновението, с душевността. Това е материята на професията. Това е материалът, с който се работи, колкото и грубо да звучи, и е напълно нормално да се случва морално пропадане. Малцина са тези, които са успели да преминат напълно строго и чисто през сцената и през комуникирането си с огромен брой хора наведнъж. Аз познавам такива хора и се прекланям пред тях, защото това наистина е изключителен стоицизъм, воля, наистина дисциплина за работа. И при мен е имало такива моменти на голямо изпадане... но самото изкуство, театърът, колегите, авторите и текстовете, които играеш и са ти в главата, не те допускат да изпаднеш, ако наистина си добър човек и имаш отворено сърце за техните послания. Така молитвите биват чути, когато ги отправяш с цялото войнство на всички преди теб актьори, режисьори, автори. Това е голяма сила, всичко, което те са извършили, не остава забравено, ако ти го търсиш, изследваш, четеш, ако се вслушваш в спомените си, в миналото. Всички сме на изпитание. Няма човек, който в следващата секунда да бъде уверен дали няма да му бъде изпратено изпитание. Така че войната и битката продължава, като най-опасни са, разбира се, изпадането в самосъжаление, леност. Но това идва от някакъв стрес или от преживяване на някаква болка от загуба. Казвам го от позицията на преживени три години в състояние наистина на болка и на страдание. Трябва за по-кратко време да се справя човек, ако е здрав и ако няма други проблеми освен вълнението, болката и скръбта. Трябва по-строго, по-мъжествено. Но това е по желание, пожелавам го, нали. Трудно е. Аз изгубих доста време. Но пак казвам, не се оплаквам, от това човек се учи и е полезно.

Когато създаваш изкуство, разхищаваш ли душа, разхищаваш ли от себе си, даряваш ли на зрителите част от фината си материя, буквално разкъсваш ли се, за да оставиш от себе си за останалия свят, да му покажеш нещо, да му обясниш, да го накараш този друг свят да те почувства, да вкуси от теб, да накараш този друг свят да мисли... да се издигне над обикновеното, в крайна сметка да се промени отвътре?...
Аз се плаша да говоря за това, че ти раздаваш. Избягвам това. Не бива да се говори за това. Това са тайнства на професията, на актьорската работа, за които не бива публиката да разбира. Има неща, които трябва да остават скрити. Да, трябва да се променят хора, изкуството извършва тази работа. И наистина - от думи, от части от монолози, от секунди представление, има променени хора, има променени съдби - за добро. Има такова нещо. Това е задължително да извършва театралното изкуство, актьорското изкуство, задължително. Но средствата остават тайна за публиката. Защото тя няма да идва, ако знае това. Тя идва, за да търси и за да открива.

Смяташ ли, че хората у нас стават все по-невежи и по-неразбиращи изкуството? Не е ли материалното удоволствие (коли, парцали, имоти, пари) убиец на душите? Не трябва ли държавата да се грижи за високото изкуство, иначе нито едно съвременно дете нямаше да знае що е опера или балет? Или считаш, че пазарният механизъм е чудесен за изкуството?
В никакъв случай хората не стават по-невежи. Това го казвам от опит, на сцена съм почти всяка вечер, с поне 500 души комуникирам, на които им представям Чехов, Достоевски, Шекспир, Гогол... като автори. Това са много колкото трудни текстове, толкова и гениално създадени, за да бъдат разбрани от хората, ако не бъде попречено чрез вредна интерпретация. Ако им дадеш един широк прав коридор словото да стигне, без да бъде осакатено от интерпретацията. Тоест голямото усилие е с актьорството да направиш така, че да може да бъде чут този текст от душата на зрителя по най-чистия начин. За това се изисква интерпретация лична, но тя трябва да бъде с голям респект към автора и с част от тебе като човек - положена, внедрена в този коридор. В този поток, който тече от автора, ти трябва да вложиш част от себе си, каквото си, даже периода, в който си го правил, и деня, в който го играеш, и да тръгнеш не с назидателност и агресия, с готовото решение, твоята готова идея. Както тръгваш към човек - първо с едно душевно докосване и после физическо разтърсване евентуално. А публиката е напълно наясно, театралната публика в България е напълно наясно с този процес и в никакъв случай тя не е невежа. Тя се усъвършенства много през годините от мои наблюдения и от наблюдения на други колеги. Тя, слава Богу, става това нещо, че тя се осъзнава, самоопределя като част от театралния процес. Най-сетне изчезна необходимостта от това някой да ти казва „това представление е хубаво или не". Професията на критиците, в лошия смисъл на думата критици, които имаха желание да дават едва ли не наклон на мисълта и да създават ситуации, да натрапват хора, защото имаше и такива критици, всичко това, слава Богу, отиде на кино, изчезна, защото публиката взе позицията си на съавтор в театралния процес. Това нещо съществува. Аз съм свидетел на това. Разбира се, че има и друг тип спектакли, където се търси, да речем, нали, по-евтиният, телесен, коремен смях, да - има го и това. Аз не обичам и не се занимавам с това, но не ги заклеймявам тези хора. Защото публиката по този начин прави сравнение, хората са интелигентни, избират си пътя. То от само себе си ще отпадне, това си е една борба. И пак казвам, не бива да се съди в никакъв случай. Просто театърът е, той е свързан както с човека, така и с природата и заклеймяването и даването на определения, на видове театър - по-висш, по-нисш - това всичко е зло, това всичко е от лукавия, това е дребнотемие. Самото изкуство е много по-напред от нас и си върши работата доста по-прецизно и с много по-голям замах от нас самите. За материалното удоволствие - коли, парцали, имоти, пари - да, това наистина е убиец на души и този процес се извършва в много големи размери. Но и хората на изкуството също биват подвластни. Аз за себе си също съм подвластен на това. На изкушенията, на... Ние се борим с това, нали и ние сме хора. Но това всичко е част от един общ процес. Не може да има разделение на добри и лоши. Няма такова нещо. Тези хора, които са се самоопределили и ходят на театър, или тези хора, които правят театър, те са може би с една стъпка напред в желанието си за спасение от това убийство на душите, което е възможно приживе да се случи. Иначе технологиите, интернет, комуникациите, развитието на науката, които се дават на хората, мисля, че са за добро. Да се напомня, че си наблюдаван, че ще отговаряш за абсолютно всяка своя постъпка. Това е един, меко казано, намек, че нищо не остава скрито.

Депресията не е ли много по-съзидателна от щастието, Мариус? Струва ми се, че щастието отъпява сетивата, превръща хората в безчувствени прасета, грижещи се за запой и разплод. Докато болката прави човека търсещ. Болката преобръща човека, променя го, кара го да чувства, да мисли, да създава, да изважда от себе си. Не е ли човекът по-бездарен по време на щастие...? И по-талантлив, когато е нещастен?
Зависи какво се разбира под щастие. Щастието на ползването, както тук се казва, щастието от потреблението, аз това не го наричам щастие. Щастието от материалното не може да бъде щастие - никога! Щастието е в духа, радостта е в духа, човек трябва да се радва, когато усеща радост в душата си - там е щастието. Има наистина такива мигове, които се дават на човека, и те са за доказателство, че наистина това е пътят и че ние сме създадени за това. Това е да достигнеш една много силна степен на вяра приживе. Това е щастието. Но това е много трудно. Това изисква много... Това е голямата борба. И именно тази трудност води до страданието, депресията, както е зададено във въпроса. Аз вече гледам да избягвам, защото като че ли доста дълго време и... това е, имам го за някаква глезотия вече - да кажеш: „Аз съм в депресия". Не, човек трябва да прескочи това състояние. Страданието, истинското - да! Но депресията - не! Депресията е суетно състояние. Може би в науката то наистина да е заболяване, и то е навярно. Но аз гледам вече тази дума да я изхвърля от живота си. Защото страданието, което виждаме - това е големият въпрос. Ние не можем да говорим за депресия в момента, когато съзерцаваме толкова страдание, буквално физическо на много хора около нас. Дори аз в момента, като го мисля, би трябвало, ако съм нормален човек, да се застрелям. Значи съм още много ниско, още съм много далече. Съзерцавайки цялото това страдание на хората, ти въобще да си жив и да... но това е голям въпрос, който тепърва ще навлиза и за който тепърва ще мисля. И наистина, съзерцавайки това страдание, за какво изкуство въобще става въпрос? То върши ли работа при цялото това страдание? Да, върши! Но сме далеч. Поне аз. Още съм много далеч. Сега този въпрос ме кара да се замисля наистина за нещо много страшно, което е в състояние да ме върне много назад. Но не трябва.

Кое нещо?
Точно това. Съзерцавайки всичко, което става наоколо, как може въобще да бъдеш безучастен и да си живееш живота. Но дотук ще спра.

Добре, а мислил ли си, че понеже не ни е ясен целият промисъл на всичко, затова може би не разбираме страданието и го смятаме като нещо, което е пагубно, а то може би не е пагубно?
Аз говоря за страданието, физическото, на хората, които гледаме, които биват убивани, трепани по политически причини и по това как е създадено човешкото царство. Говоря за това страдание - физическото на милионите хора.

Именно. Но то, ако е част от големия промисъл, който не ни е ясен.
Не знам, дотук спирам. Дотук съм. Не мога да го разбера. Това е, което мога да кажа. И благодаря за сериозните въпроси, които наистина по някакъв начин ме накараха да се замисля. Благодаря ви!

Калина Андролова

A-specto