/КРОСС/Докато от Флорида се надига цунами, в София нехаят за съдбата на страната.

„Прозрачността" е в стил - щъркел поканил Мечо да похапнат и сложил на масата мед в дълбока стомна с тясно гърло, пише Чавдар Найденов в коментара си за "Труд"

Поредният кръг преговори по Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) в Маями даде силен импулс за ускоряване на това начинание. От двете страни на Океана бяха обявени програми за взаимни отстъпки и за многобройни срещи между кръговете. Искреността на тези намерения не буди съмнение. Наближават важни срокове, а след 29 месеца преговори почти всички глави остават отворени. Много от тях са на фаза взаимно изслушване на желания, а придобилите завършен вид като тази за защита на инвестициите чрез търговски арбитраж срещу държавите вече подлежат на ремонт. Докато от Флорида се надига цунами, на обратната страна на света, в София, управниците тактично избягват да се намесват в такава дреболия, каквато е съдбата на собствената им страна през следващите мандати.

Времето изтича, защото търговските преговори ще бъдат един от „горещите картофи" в американската предизборна кампания през 2016 г. Крайно неясно е дали евентуален републикански президент няма да разпрегне екипа и замисъла на Обама, защото цялата кампания на партията се гради на сатанизация на досегашните му дела и инициативи. А кандидатът на демократите, независимо как се казва, вероятно ще повлече крак след изключително популярните призиви на Бърни Сандърс. Досегашните „търговски" договори костваха много на САЩ. Вместо да печелят работни места, както бе обещано, те ги губят след сделката с Южна Корея. В договорите с Централна Америка, Колумбия, Перу са включени клаузи за трудовите права, които по замисъл би трябвало да спрат дъмпинга на цената на труда. Реално обаче под благосклонния поглед на Вашингтон там системно се упражнява терор върху синдикалните организатори (105 убити само в Колумбия, откакто действа договорът). Всичко това обещава транстихоокеанският, а след това и трансатлантическият пакт да донесат огромни загуби на заетост в САЩ, но пък печалби за мултинационалите.
Затова Майкъл Формън, главният преговарящ от американска страна, има 7, максимум 8 месеца да предаде на наследника си поне чернова форма на цялостен пакет сделки, който впоследствие може да бъде променян само в детайли.

Периодите за отчет пред избирателя са най-опасни за инициативи като ТПТИ. Ако бъде пропусната 2016 г., през 2017 германците отиват пред урните, а те в мнозинството си са против ТПТИ. Във Франция е достатъчно показателно, че Марин льо Пен води в сондажите. Тогава за правителствата в ядрото на ЕС ще бъде невъзможно открито да защитават сделката. А през 2018 г. предстоят и избори за Европейски парламент.
Друг повод да не се съмняваме в ускорението е, че лобито в полза на ТПТИ показа пълната си сила през юни, когато прокара със задкулисен натиск през групата на „Социалисти и демократи" в ЕП уклончива резолюция по повод начина на водене на преговорите. Предстоящата година е периодът, в който корпоративните представители ще срещат най-малко съпротива.

Наблюдавайки нещата от София, трудно разбираме какво толкова дразни западноевропейското обществено мнение. Свикнали сме да мислим за Западна Европа като за образец на автоматичното действие на обществени механизми в интерес на масата от хората. Всъщност нищо не е било постигнато без борба за представеност на всички обществени интереси, не само на елита. И не може да бъде запазено. С дръзките посегателства на ТПТИ върху социалната държава става ясно, че неравноправни договори, които Първият свят налагаше десетилетия наред върху жадните за инвестиции страни от Третия свят, сега биват разпрострени върху държавата и населението на двата бряга на Северния Атлантик - този път в полза на техните собствени свръхкорпорации. Т.е. от неоколониализъм се преминава към автоколониализъм. А що се отнася до членките от тъмния „заден двор" на ЕС, то те (изключвайки някои проблясъци на самостоятелност в Унгария, Словения, Чехия ) явно безсилно ще наблюдават демонтирането на общоевропейските стандарти, заради които влязоха в ЕС. И даже ще съучастват.

А иначе пиар кампанията на Търговския комисариат на ЕК продължава да тече без особено въображение. През ноември ЕК оповести с много фанфари своето предложение за глава за устойчиво екологично и социално развитие. „Гардиън" описа текста като „размити и необвързващи фрази" от рода на „високи нива на защита" и „ефективни вътрешни политики".

Вместо да разяснява позициите и съгласуваните текстове, кампанията хвърля огромни публични ресурси, за да повтаря сякаш в пиеса на абсурда твърдението, че преговорите са „безпрецедентно прозрачни". Като са прозрачни, защо не публикуват автентичните документи и протоколи? Чиновници и депутати, филтрирани по неизвестни критерии, биват допускани до част от документите в „тъмна стаичка", но без да могат да си водят записки. След това нямат право да се консултират със специалисти по международни търговски договори, камо ли да оповестят изводите си. „Прозрачността" в случая напомня онази българска народна приказка, в която щъркел поканил Мечо да си похапнат и сложил на масата мед в дълбока стомна с тясно гърло.

Защо се крият автентичните текстове, личи от само един отделен пример във вече обнародваното споразумение ЕС-Канада, известно под съкращението СЕТА. То е дълго над хиляда страници. Та едва 10 месеца след обнародването на окончателния проект бе забелязано, че в главата за публичните услуги тържествено е заявено, че водата в нейното естествено състояние е изключителна и неприкосновена обществена собственост и затова е безплатна. Това успокоява. Само че веднага следват клаузи за пълен достъп на външни инвеститори до нейното комерсиално използване. Ако човек не е специалист, няма да обърне внимание, че в момента, когато тази вода попадне в тръба, канализация, бутилка, всякакви държавни регулации за нейното ползване подлежат на оспорване. Тъй че с ратификацията на СЕТА очаквайте приватизация на водата. България е имала възможност да договори изключение, подобно на Германия, но под покрова на тайната не го е направила. И това е само една от юридическите мини, заровени в „текста с дребния шрифт".

Но нека приземим още малко темата към нашите национални сюжети. Страната ни е подписала през 90-те години многобройни двустранни договори за защита на инвестициите. От 2013 г. тя навлезе в полоса на политическа нестабилност, която започна с бунтове срещу цената на тока за бита. Каквито и магии да се правят с „данък задължения върху обществото", около един милиард годишно ще изтичат в джобовете на фирми, регистрирани като правило в чужбина. Този държавен данък в частен интерес още дълги години ще забавя допълнително растежа и доходите. Ако обаче България понечи да промени законите или да предоговори клаузите с инвеститорите, тя със сигурност ще се натъкне на многобройни искове пред международен търговски арбитраж и ще бъде осъдена за десетки милиарди пропуснати ползи. Та тези клаузи за арбитраж ще бъдат фиксирани навеки на общоевропейско ниво в ТПТИ. Същият пример може да бъде клониран в здравеопазването, образованието, комуналните услуги. Само сигурността и правосъдието ще останат извън скоби. За да се радват мултинационалите.