/КРОСС/ Изпитвам панически страх да не започна да говоря като стар мърморко. Но, простете, студентът е такъв не само на 8 декември. Имам усещането, че празненствата на студентския празник са по-пищни и по-смислени, отколкото в другите дни. Но и през всички останали дни студентите трябва да бъдат такива. Навремето беше много престижно да си студент. Студент означаваше особена интелектуална и социална категория. Сега вече с тези множество университети, с тези преподаватели и с този лесен достъп до висше образование престижът на понятието студент леко е корозирал.

Казват, поели сме ангажимент пред ЕС да увеличаваме процента на висшистите сред населението до 34 години. Точно това е драмата - че работим с цифри, със статистика. Образованието не е счетоводна книга. Можеш да произведеш 1000 студенти и само 500 да стават за предназначението, за което са обучени. Днес е много лесно да завършиш икономика и след четири години да станеш богат брокер, но за да завършиш медицина, ти трябват поне 10 години: шест години образование, три-четири години специализация. Хората започнаха да се ориентират към комерсиална, а не към духовно-образователна перспектива. И друг път съм казвал - двойкаджиите от Харвард се втурват в политиката, отличниците заминават в бизнеса и това е тъгата и мрачната перспектива за бъдещето на нашето човечество.

Ние, университетските преподаватели, се вайкаме, че кандидат-студентите идват при нас все по-неграмотни. Във Великотърновския университет има предподготовка за приетите студенти. Добре, това е хубаво. Но като се вайкаме ние, даскалите, от това, че от гимназиите идват полуграмотни младежи, аз задавам простичкия въпрос: кой ги направи полуграмотни? Ние, защото ние „произвеждаме" учителите, които ги обучават. Значи това, че учениците идват в университета, без да са готови за студенти, е упрек към нас.

Вярно, добрите студенти в педагогиките не предпочитат да стават учители, бягат в други сектори. Но кой днес предпочита да става учител? Учителството отдавна е загубило своето възрожденско обаяние, което е естествено. Но от друга страна, като чуваме сега, че от последните класове на гимназията се премахват важни задължителни предмети, какво можем да очакваме? Историята например. Без да съм маниакален и да казвам, че историята е всичко в нашия жизнен път, смятам, че това, което се предприема сега, е идея да се намали още повече духовността, усещането за принадлежност и почит към нашите прадеди. Иначе не можете да си обясните, че се учат всякакви други предмети, но не и история. Забелязали ли сте, че дечица на 6 годинки боравят с таблети, с компютри, но (не всички, разбира се) не могат да кажат стихотворението „Аз съм българче"? Днес за мен то е по-важно, защото лесно се учи на компютърство, трудно се учи да разкриеш и да опишеш залеза, прадедите си, слънцето и смисъла на нашия живот. Не знам велики личности, поне досега, на които достойнството да е, че са се учили на компютър.

Личността се гради не от студентската скамейка, а много по-рано. В новите учебни програми за пети клас махнаха „Балканджи Йово", а при изучаването на „Хайдути" на Ботев вече се говори за „фолклорна общност", не за "национална общност". Тази идея да не всяваме злоба в историята чрез бившите ни врагове сама по себе си не е лоша, но не можеш да кажеш, че пробитите черепчета в черквата в Батак са от извънземни. Трябва да се каже и едното, и другото. Трябва да се каже, че сме понасяли страдания, а понякога, макар и доста по-малко, и ние сме носили страдания. Затова във всички балкански градове има паметници на воини, загинали за справедлива кауза. Това трябва да се обясни, че всеки се е сражавал с идеята, че защитава отечеството си, но не винаги тези войни са били благородни. Затова мисля, че в първи клас детето трябва да срича дядо Вазов, а не да учи за Ялта, Малта и пр., защото му е рано да осмисли такава противоречива и сложна информация. Най-напред е любовта към отечеството, тя тръгва от бабино коляно, от майчина песен и от това, което човек вижда, когато се връща към родното си село или град като вече зрял човек. Късно е да „попиеш" тези неща, когато вече си студент. В гимназията се учиш да знаеш, а в университета се учиш да мислиш. В това е разликата, затова се казва ВИСШЕ образование. Да знаеш коя е Клеопатра, още не означава, че разбираш причините да бъде победена и отровена. Да не говорим за осмислянето на нашите национални нещастия. Защото едно дете, което вече е в малко по-зряла възраст, в един и същи урок научава, че България е освободена, а след това е разкъсана на пет части; след това в Балканската война България побеждава и е обявена за агресор. Това е много сложно. Затова колкото по-патриотично, емоционално и просто се обяснява в началните класове, толкова по-сложно и многолико, многовариантно, то трябва да бъде в последните класове в гимназията и най-вече в университета.

Проф. Андрей Пантев
„Дума"