/КРОСС/Светът, в който живеем, е станал удивително сложен: разпадат се държави, светогледи и структури, менят се маски и роли. А разпадите пораждат хаос, посочва в анализа си Ивайло Дичев. Текстът е публикуван първо в "Дойче веле".

Какво е глобализацията, ли? Разпадат се институциите.

Разпад първи: държавни и наддържавни структури

Вземете държавите. Днес хем ги има, хем все повече ги няма. Съществува държава Сирия, държава Афганистан, държава Нигер, но гражданите им бягат накъдето им видят очите. Ще кажете: текат войни. Но същите колони от мигранти се стичат и от мирни страни като Косово и Сърбия, та дори от България или Румъния, откъдето поради удобствата на еврочленството се тръгва не пеш, а с автобуси и даже със самолети.

Насреща - Евросъюз: хем го има, хем не съвсем. Страните-членки започнаха да си прехвърлят прииждащите хора - от страна към страна, от параграф към параграф. Такива като Швеция, Германия и Австрия решиха, че трябва да изпълнят дълга си - както моралния, така и юридическия, поет пред ООН. Затова пък бившият съветски блок се самообяви за бял, християнски и по-голям страдалец от онези нещастници, които вървят по релсите с деца на ръце. "От Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатика една желязна завеса раздели на две континента" - този път не, за да спира хората да излизат, а да пречи на други да влизат в окупираните от собствения си егоизъм източноевропейски страни. Банализира се моралното негодувание пред страни като Унгария, която сега затваря вратите си пред сирийците, след като през 1956 г. Западна Европа радушно прие 200 000 нейни бегълци.

Забележете още странната институционална геометрия на Евросъюза:. държавите-членки така и не можаха да се разберат ще се разселват ли бежанците, ще се връща ли Дъблинското споразумение, ще закриват ли Шенген, ще стрелят ли по границите? Наистина, започна едно стихийно строене на огради, но не се заблуждавайте - границите също не са еднозначни. Защото никой няма интерес бежанците да се застояват на негова територия. Оградите при нужда се отварят, за да продължи колоната нататък, към отговорността на други.

Същото видяхме с военната акция в Сирия. Уж беше задействан член от евродоговора, според който всички трябваше да окажат помощ на нападнатата от терористи Франция, пък едни се включиха, други се снишиха докато мине бурята - по безсмъртния израз на Живков. Излагал си страната си на риск от атаки, ако атакуваш Даеш ("Ислямска държава")! Да, ами нали точно това е смисълът на участието на Англия и Германия - да поемат солидарно риска!

Ако се върнем пък към предишната криза: вземете рамката на дефицита в еврозоната. Да, има я, но едни я спазват, а други не. И лоши ученици са не само оставачите от последния чин Гърция и Португалия, но и любимци като Франция и Италия. Абе виж сега, много е сложно, ще ви обяснят посветените. Тая работа не е механична, институционалната дисциплина е заместена с индивидуална грижа за престижа - ако допускаш дефицити ще те накажат например финансовите пазари. Тук влизат в играта и безброй други фактори. България е дисциплинирана, но те продължават да я наказват, Франция си позволява дефицити, а стои все начело. Но знаем ли защо България е в това положение? Заради комунистическото минало? Заради разпадащите се МИГ-ове? Заради мръсните улици в София? Заради обноските на българските политици по време на вечеря в Брюксел?

Разпад втори: светогледите

2015-та премина под знака на ислямския тероризъм. Когато 353-тата стрелба на сляпо за годината, онази в Сан Бернардино, беше обявена именно за тероризъм, това сякаш донесе известно облекчение. Обществото, значи, може да обърне навън тревожността си, да посочи враг, да разбере какво става. Мобилизираха се културалисти, които започнаха да обясняват колко кръвожадна религия е ислямът и как сме тръгнали наново към война между цивилизациите. От отсрещната страна мюсюлманите по света се чудят как да обяснят, че тази диващина няма нищо общо с религията им, религиозни водачи обявяват фатва срещу тероризма, а Саудистка Арабия организира широка коалиция от сунитски страни за борба срещу сунитите от Даеш.

Въпросът не е толкова в това, че ислямът по принцип е религия без единен център, който да прилича на Ватикана, че е много по-хоризонтално и локално явление, отколкото си мислим. Въпросът е, че в съвременния свят религиите по принцип се размиват, стават все по-центробежни. Вижте го около себе си: хора, които се наричат православни, в един момент си правят хороскоп, в друг се отдават на националистически страсти, в трети изневеряват на жените си, в четвърти очакват кацането на летящи чинии, предсказано от Ванга.
 

Защо мислим, че ислямистите са по-систематични? Та те дори нямат търпение да доизслушат проповедта на имама по Youtube, както си му е редът, а прещракват на други канали за нови, по-силни усещания. "Ислям" идва от "покорство", а тези хора, жадни за власт, пари и силни усещания, най-малко от всичко искат да се покоряват. Мюсюлманските емблеми в менюто те подреждат свободно в комбинация с фашизоиден национализъм, конспиративни теории, мачистки бунт срещу нормите на модерното общество, наркотици - и, разбира се, много холивудска образност. Как да се бориш срещу нещо, което няма форма? Пак добре, че терористите завладяха някакви територии, та има къде да пускаме бомбите, защото в брюкселския Моленбек тая работа ще е по-трудна.

Разпад трети: структурите в България

Да дам и български пример с чудноватия ход на ДСБ, които хем са в опозиция, хем на власт. Не искат или не могат да изтеглят бившия си заместник-председател Москов от министерското кресло. И още много институционални двусмислия. Това съвсем не е новост за българския политически живот. Ние не знаем съвсем добре дали Патриотичният фронт управлява или не. Не сме сигурни нито за идеологическата позиция на АБВ (леви в дясно правителство), нито за агрегатното състояние на Барековите депутати след краха на спонсориращата КТБ.

В България непрекъснато някой в лично качество предава партията си, преминава от единия край на политическия спектър в другия. Обвиняваме го в неморалност, в комунизъм, в задкулисие, но проблемът май е в самата институция на политическата партия. Какво е партия днес? Нещата са според конюнктурата, събират се, разделят се, едни хора са вътре, други само с един крак, трети се водят "граждани". В най-добрия случай партийната идеология е заменена от психологията на лидера, в най-лошия - от караниците между претендентите. Забележете само с каква радост въведохме преференциалния вот - само и само да накажем партиите, да подрием още повече вътрешната им структура. Подреждат си те значи активистите, но ние ще ги прецакаме. Ще изкараме напред някой съвсем неочакван, например по съвпадение на номера му с този на партийната листа. Самите кандидати започват да се състезават едни с други вътре в партията си, сякаш са станали полу-независими.

Впрочем същото правят журналистите - пишат едни неща в служебно качество според политиката на медията, която им плаща, после във фейса или блога - едни малко по-други, за себе си, понякога в противоречие с тези си по служебно задължение. Университетските дейци работят успоредно за "себе си" в неправителствени организации, бизнесът се рои на франчайзи. Все по-често чувате уточнения: говоря не в това си качество, а в онова.

Разпадите пораждат хаос

Ако продължите това разсъждение, ще си дадете сметка, че светът, в който живеем, е станал удивително сложен. Застъпват се рамки, територии, институционални форми. Менят се маски и роли. На всички етажи, за всичко. Вземете произволно събитие - конференцията за климата, например. Прекрасна, обнадеждаваща. Само че няма световна институция по климата. Една от най-тежките си задачи през идните години човечеството ще решава отново на принципа "коалиция на желаещите". Надяваме се: че се е появило съзнание, че страните ще направят усилие за намаляване на въглеродните емисии, че гражданите ще натискаме правителствата, че финансовите пазари ще наказват инвестиращите в замърсяващи производства... Но утре може да се появи някаква съвсем друга паника - и всичко да отиде по дяволите.

Популизмът като терапия на хаоса

В цялата тази сложност прекрасен терапевтичен ефект имат популистките лидери, които идват с простите си решения и смело прекрачват тая пуста политическа коректност. Марин льо Пен иска да излезе от еврото и да върне примата на френското законодателство над европейското. Просто и ясно, нали така? А пък задалият се на републиканския хоризонт в САЩ Доналд Тръмп (когото Путин нарече "брилянтен и талантлив политик") със сигурност бие всички рекорди. Нова стена срещу мексиканските мигранти, за която този път ще плаща самото Мексико. Наместо да помагаме на Близкия изток, трябва да им вземем нефта. Нито един мюсюлмани повече да не влиза в САЩ. Изключваме част от интернета, за да не си говорят враговете ни...

Разглеждайте го като терапия. Терапия, която може да ни излезе солена.

Източник: dnevnik.bg