/КРОСС/ Александър Секулов е журналист, разказвач, поет и романист, а неотдавна на сцената в родния му пловдивски театър имаше премиера и на първата му пиеса - „Няма ток за електрическия стол". Режисира я Лилия Абаджиева, която за първи път посяга към жив наш автор. В ролите са Калин Врачански и Красимир Доков. На 26 февруари спектакълът на драмата под тепетата гостува в „Сълза и смях". Въпреки серията си от творения във всевъзможни жанрове и категоричните си успехи в култивирането на пловдивското и не само общество, Секулов не се взема прекомерно на сериозно. „Има много по-добри български писатели от мен - и докато ги чета с респект, няма опасност да се помисля за жив класик", отбелязва той.

- Г-н Секулов, новият ви роман продължение ли е на „Островът", който разказва за перипетиите на тийнейджъри и който преди време ви спечели наистина внушителен брой читатели?

- Да: в хлабавия смисъл на думата. Част от героите са пораснали с четири години. Сенките на юношеството са се удължили. Преживяват първи сблъсъци с малкия свят на големите хора. Но това е и роман за възрастен мъж, който чрез децата разбира как да допусне отново светлината в себе си. И ако "Островът" бе роман на светлината, то "Скитникът и синовете" е за тъгата и копнежа по светлина.

- Кой е Скитника и кои са синовете в поредната ваша история, изпълнена с много метафори и поезия, но и с не по-малко приключения?
- Това е книга за бащите и синовете. За трудната връзка помежду им. Връзка, която не е пълна, над която не грее безусловната любов, каквато е майчината. Връзка, която изгражда и двамата мъже - ако имат време, кураж и съзнание да извървят дългия път. За мен „Островът" е много лична книга. Поради тъгата и недоволството, които все още изпитвам след смъртта на моя баща. Както и заради радостта да виждам как расте и ми се противопоставя собствения ми син. И за още нещо е книгата - за непосилната тежест да бъдеш всекидневен герой. Просто трябва да сме всекидневни бащи.

- Има ли студена война между поколенията в България - в политиката и в литературата?
- И двете книги са с герои деца - а не детски. Тънка разлика, която пишещите за литература не правят. По принцип на тези книги се гледа с пренебрежение. Смятат се лесни за писане, неконкурентни в литературните състезания. Особено ако децата в тях не страдат или не са обект на насилие. В българските книги детето се допуска само, ако е жертва. Обобщавам, разбира се. Но ако след петдесет години разгърнат литературата след 1989 година, с изненада ще установят, че липсват хора на възраст между 10 и 20. Нещо по-лошо - драгият български писател не ги е забелязал, зает да изследва историческите драми и конфликти. Децата изчезват от страниците на книгите на около 10 - и се появяват чак като инфантилни, употребяващи леки наркотици студенти. Бих искал моите две книги да върнат детето в българската литература - нормалното дете с нормално детство. И да, бих се радвал да има студена или гореща война между поколенията - а не това безплътно разминаване на възрастови потоци, без диалог, без наследени традиции и умения. Сякаш някой каза, че животът може да съществува без връзка между поколенията - и хората повярваха. От това да живеем само в миналото, се пренесохме да живеем само в бъдещето. А всъщност имаме само днес
Хвърлихме се ничком в краката на всяко следващо младо поколение - а това е пагубно за структурата на обществото ни. В литературата ни е същото - вежливо безразличие, никакъв опит да съшиваме отделните парчета. Пълен отказ да осмисляме целия процес в неговата величествена пъстрота и пълнота.

- Самият вие на какво учите сина си?
- Не знам. Но като гледам какво учи в училище и от какви учебници, ме обзема бяс. Шапка свалям на учителите, които преподават - въпреки тези учебници. Те са написани по безобразен начин - и не говоря само за обидното им съдържание. Благодарение на тях, децата придобиват трайна омраза към образованието. Върху смахнатото и трудно за разбиране съдържание паразитира гигантската мрежа на частните уроци - икономика черна от край до край. Децата растат между лишеното от логика и хуманизъм образование - сред овеществено безразличие, сред пълна девалвация на обществени и културни ценности. В тази обстановка ти трябва да играеш ролята на спасителен сал. Нищо друго.

- Провокирахте големи вълнения с „Няма ток за електрическия стол" - чувствате ли се герой на театралните хроники?
- Имам алергия към героичния патос. Предпочитам онези, които строят. Мостове, храмове, заслони. Що се отнася до първата ми пиеса, тя се приема крайно противоположно. Пътят, който изминахме с Лилия Абаджиева, Калин Врачански и Красимир Доков бе като голям и стойностен урок за мен. Ще се опитам, доколкото мога, да изкуша и други български писатели да разказват истории чрез театъра. Превръщането на големи български романи в спектакли - „Възвишение" и „Сестри Палавееви" в Пловдив, „В една и съща нощ" в София - показва своята дългосрочна полезност.

- Как ще дефинирате най-жестокия сблъсък между героите в пиесата ви - единият е овързан кандидат-мъртвец, а другият е уж отвързан палач?
- Как да продължим да живеем, ако светът навън е изчезнал? По какви закони? Миналото все още ли е значимо? Вечен ли е грехът? В чие име трябва да се изпълни присъдата, ако хората са загинали? Въпроси за всяко пробуждане.

- Кой е по-несвободен от двамата?
- Нито един. Като всеки, който е вързан с клупа на определеното му време.

- Кой е по-виновен от двамата?
- Вината няма степени.

- В дебатите около пиесата споменахте, че са възможни различни видове мълчание - за какво мълчим всички ние дружно и осъзнато тук и сега?
- Дебати е силно казано - постановката все още се играе само в Пловдив. Театралната ситуация в момента силно затруднява гастроли на спектакли, които отказват да задоволяват желанието за забава на определени зрители. Тоест има публика, която ходи на театър, но няма театрална публика. И все повече няма да има. Същото е положението и с книгите. Чете се, но как се чете, не интересува никого. Това ще промени съвсем скоро онова, което се издава - а не след дълго и онова, което се пише.

- Как оценявате българския театър през този сезон?
- Като усещане за тягост и тревога. За отпуснати ръце. Състояние, напълно адекватно на общата картина на националния ни организъм.

- Какво се случва в литературата ни - издават се доста произведения на родни автори, но колко от тях наистина се продават, четат и имат смисъл?
- Никога не са се издавали повече книги, отколкото сега. Дали това е чиста пирамида - не мога да кажа. Има нещо в този факт, който ме тревожи, без да мога да го обясня.

- Има ли шанс за артистите ни, които са заложници на вечното противоречие между количеството и качеството?
- Не. Няма шанс за тях в държава, която не прави разлика между култура и забавление. В държава, която е отстранила културата като съществен елемент от образованието. Не, няма шанс. Но масовото опростачване, чийто тон е задаван от властта, дава огромен шанс на държавата ни да оцелее като едноклетъчен организъм дори при световен катаклизъм.

- Докога ще деяним на еуфорията около всяка премиера и ще се залъгваме, че салоните са пълни?
- Вечно. Ние сме народ от деца, които си играят и разглобяват историята, а не се учат от нея. Затова книгите на историческа тематика имат голям успех в България - за разлика от романите на съвременна тема.

- С какво се промени България през 2015-та?
- Стабилно отпусна ръце. Властта окончателно намрази онези, които работят.
И вече не го крие. Всички аналогии със състоянието на икономиката, данъчната тежест, загубата на пазари, рухването на занаятчийските гилдии с турската империя преди Априлското въстание и руско-турската война са абсолютно преки.

- Какво ви се иска да се случи в Пловдив до 2019-та, когато градът ще стане европейска столица на културата? Жив ли е духът на нашия вечен град?
- По възможност проектът трябва да има образователен дял - да възпита нова и образована, а не само ентусиазирана публика, която бърка събор и панаир с фестивал на изкуството. И, слава Богу, като вечен град
Пловдив има дух, който не се влияе особено много от трептежа на всекидневието

- Според хроники, мъдреци и пророци България е свещена земя, на която се раждат извисени и духовни личности - къде са те днес?
- Тези, които наричате извисени и духовни, са си тук, сред нас - но не искаме да ги забележим. Защото са упрек към мързеливото ни, безкрило национално живеене в състояние на стогодишна перманентна гражданска война. Българското общество се е разделило безнадеждно и окончателно на малки армии, които водят изтощителна, окопна война, съпроводена от моментни атаки "на нож", водещи до кръвопускане и излишни жертви. Това е, погледнато от моята камбанария. Другата гледна точка е, че преобладаващото мнозинство от сънародниците ни са щастливи в държавата, която всички ние си построихме. Би било логично, ако мнозинството е недоволно, да се опита чрез ум и работа да промени държавата, нали? След като това не се прави, значи живеем в перфектната държавна структура. България е осъществена утопия на жителите си.

- Защо ставаме все по-първични?
- Защото демонтираме, премахваме, унищожаваме условието да си културен, щом се занимаваш с държавни функции. Ако управляваш и си тъп като налъм, това е сигнал, че тъпотата е издигната в норма. Ако си развял знамето на тъпотата, логично е в твоята армия да се наредят наглостта, простащината, самодоволството, липсата на критерии. Чувал съм, че организмите спират важни жизнени функции и позволяват на отделни органи да закърняват в името на оцеляването. По тази логика ние се готвим за поредното вековно оцеляване.

- Кога, според вас, ще свърши безкрайният български преход - какво изгубихме през тези 26 години?
- От Аспарух сме в преход. Той няма да свърши никога. В момента подвижната част от ордата се изнесе на Запад. Останалата се държи като завоевател на територия, а не като стопанин, който се грижи за градината, която е земен рай, нали?

Албена Атанасова
„Стандарт"