/КРОСС/ Герой за украинските националисти и палач за поляци, руснаци, евреи, словаци и румънци, Бандера е една от иконите на Евромайдана.

Cамата фамилия го орисва да се превърне в знаме. И той сякаш от малък го съзнава. Набива клечки под ноктите си. Държи ръката си над пламъка на свещ. Калява характера си за сблъсъка с полицията. Заболи ли го зъб, отказва лечение, за да свиква с болката. Моли селския ковач в Старий Угринов да му вади зъбите. Зъболечението е лукс за героите. Зимно време се облива с ледена вода и стои гол на снега зад дома си скришом от родителите. Скоро си докарва ревматизъм. Като дете дори краката му отказват, парализира се от кръста надолу и няколко месеца чете книги в леглото си.

Бандера е фанатик по рождение. С Наполеонов комплекс и Бонапартова воля. Нисък и горд. На снимките позира като паметник, сякаш сам вече разглежда албума с подвизите си. Всъщност животът му ще премине в сянка, но името му ще се превърне в символ.

Степан Андреевич Бандера се ражда през 1909 г. в семейството на униатски свещеник. Хем православен по обред и нрави, хем подчинен на Ватикана, малкият носи украинската двойственост в кръвта си. Проплаква в Австро-Унгария, но скоро се оказва полски поданик. Сетне родното му място ще се озове в пределите на Райха, по-късно ще бъде част от Съветския съюз, а днес е в рамките на независима Украйна. Проветрив кръстопът в сърцето на Европа, чиято кървава драма остава почти непозната до ден днешен. Когато започва Първата световна, фронтът четири пъти преминава през градчето. Калните улици газят кайзерови гренадири с островърхи каски, унгарски пехотинци с техния неразбираем език, казаци с обеци на ушите. През 1918 г. местните украинци сформират своя армия, но тя измира от тиф, притисната между руснаци и поляци. За финал над кметството се развява полският червено-бял флаг. Така решава победилата Антанта.

Степан сякаш носи национализма в кръвта си. Чувства се поданик на една въжделена държава, която никога не е съществувала. Зорлем склонява да говори полски. Записва се в украинските скаути. Пее в църковния хор. И се моли. Поне по два пъти дневно. Ревматичните му стави го болят, но това не го отказва от леката атлетика. Един от съучениците му си го спомня като „нисък, безупречен и много беден". До степен, че още в училище дава уроци, за да се прехранва.

Днес Бандера се приема за символ на украинския национализъм, но Украйна е понятие широко. Той е преди всичко галициец. Запорожието за него е далече, а кракът му никога не стъпва дори в Киев, Харков и Одеса. Нито в Крим. Заклетият враг е Полша, която при все фасадната демокрация от ерата на маршал Пилсудски провежда политика на полонизация в Галиция. Организацията на украинските националисти (ОУН), в която Степан встъпва още непълнолетен, сее терор. Избива украински политици, които приемат върховенството на Варшава. Пали полските ферми. Дисциплината сред конспираторите е желязна. Другари на Бандера си спомнят как удушил котенце с едната си ръка пред очите им, за да ги учи на безпощадност.

Докато младият Степан укрепва авторитета си, ОУН е хипнотизирана от красноречието на Дмитро Донцов, нетърпящ възражения интелектуалец, който изповядва „интегралния национализъм". Дели хората на „рицари" и „свинари". Нацията е самостойна и самодостатъчна, счита той, и трябва да открие своя от Бога даден вожд, способен със „съзидателно насилие" да утвърди държавността й. В есето си „Фашисти ли сме?" е пределно откровен: „Политическият и морално-психологическият ни дух безспорно е фашистки". Донцов е заклет враг на „москвофилството" и счита, че „украинците трябва да се опрат на империализма на европейските държави, който обслужва националната им идея". През 1932 г. полската полиция осъжда на обесване двама атентатори на ОУН. Когато увисват на въжето на площада в Лвов, звънват камбаните в целия град. Акцията е координирана от Бандера с нелегално име Лисугера и приятеля му Роман Шухевич. Пак той убеждава местните да бойкотират полските цигари и водката.

Година по-късно Бандера организира атентат срещу съветския консул в Лвов. Неуспешен. Стрелецът застрелва други двама служители, но е арестуван от полската полиция. ОУН обявява атентата за „наказателна акция срещу Голодомора". Службите се впускат по следите на Лисугера и го залавят при опит да пресече чешката граница. На следващия ден ОУН нанася тежък удар: полският вътрешен министър Перацки е застрелян на входа на варшавско кафене.

Съдът изобличава Бандера и групата му в организацията на двата атентата. Но пресата вижда само него. Той жестикулира оживено, ораторства, отказва да дава показания на полски, а фотографите ловят трескавите му ококорени очи. Отнася смъртна присъда, заменена с доживотна, и от 1934 г. се оказва в затворите на Пилсудски, които малко се отличават от сталинските: едно одеяло, водниста супа и пълчища от въшки. Спартанецът Бандера предприема четири гладни стачки. Той вече е знаме за националистите, които кроят планове за освобождаването му, но един немски пилот ги изпреварва. На 22 септември 1939 г. бомба разбива стената на тъмницата и Степан бяга заедно с други осъдени през безкрайните полски полета чак до дома си, който след подялбата на Полша от Молотов-Рибентроп се оказва на съветска територия.

Полша е мъртва, врагът сега са комунистите. В Галиция влизат части на НКВД, приветствани с цветя като освободители от панския гнет, но скоро започва „прочистване" от буржоазни елементи и всички надежди са попарени. ОУН остава в нелегалност, а от Краков Бандера прехвърля бойни групи в СССР в очакване на следващия освободител - Германия. Украински националисти постъпват доброволно в хитлеристката армия и формират батальоните Нахтигал и Роланд.

На 22 юни 1941 г. започва хитлеристкият поход на изток. Руският политкомисар Николай Попел си спомня хаоса при изтеглянето на Червената армия от Лвов. От покривите бойци в съветски униформи обстрелват колоната. „Не разбирахме кой кой е. Отвръщахме на огъня. Един ранен се търкулна по покрива, пробва да се вкопчи в улука, но падна със страшен вик и се разби на паважа. На гърдите му беше татуиран тризъбецът на бандеровците."

На 30 юни в града влиза украинският батальон Нахтигал под командването на стария приятел на Бандера Роман Шухевич. Намират десетки трупове в затвора на Лвов. НКВД е ликвидирало задържаните, преди да се оттегли. С куршум в тила. В часовете преди идването на немците ОУН обявява официално Акта за възстановяване на украинската държавност, докато по улиците се развихря погром. Мъстта за убитите се стоварва върху всички малцинства: поляци, руснаци и най-вече евреи. Много от следователите на НКВД са евреи и това е причината техните съплеменници да бъдат линчувани по улиците, където обезумели тълпи преследват голи жени, а мъжете бесят по балконите. Възраждането на Украйна се ознаменува с 4 хиляди трупа по тротоарите и фасадите на сградите, които ужасяват дори Гестапо. Германските служби не признават украинската държава, арестуват Степан Бандера и го депортират в концлагера Заксенхаузен.

Войната като валяк преминава през Украйна от запад на изток, сетне от изток на запад. Украинци се сражават от двете страни, но Украинската въстаническа армия (УПА, след 1943 г.) води своя война. С хитлеристите срещу всички останали.„Интегралният национализъм" повелява етническото прочистване от всички чуждородни елементи. В първите месеци бандеровците сеят ужас с така наречения „галицийски венец": няколко трупа, навързани около стебло на дърво. Понякога на бебета. Жертвите най-често са поляци. В горите УПА се сблъсква със съветски партизани, с полските Армия крайова и Армия людова. След 1943 г. се обръща и срещу хитлеристите, които мародерстват местното население. Лоялните към Берлин украинци формират СС дивизията Галичина, която се прочува с военни престъпления в Полша, Франция, Словакия и Югославия.

Името на Бандера навлича трагедии на цялото му семейство. Баща му е убит от НКВД в Киев. Двете му сестри са депортирани в Сибир, но оцеляват. Двамата му братя пък, останали в немската зона, загиват в Освиенцим от глад и изтощение. Хитлеристите убиват и третия му брат в Херсон.

През 1944 г. Гестапо спешно освобождава Бандера, за да мобилизира силите на УПА срещу съветските войски. Той поставя условие: Берлин да признае украинската държавност. Получава отказ. Оттук насетне Бандера остава само знаме, а непосредственото ръководство на УПА поема палачът Роман Шухевич. Неговите главорези често вършат мръсната работа на хитлеристите в Белорусия. В съветския тил УПА е реална сила, която успява да убие от засада армейски генерал Ватутин и да отклонява значителни сили от фронта.

С края на войната Бандера потъва в Американската окупационна зона под името Степан Попел. Съветските служби го издирват, американците симулират, че го търсят, без да го намерят, макар той да се движи с многобройна охрана от лично предани националисти.

Европа е поделена и УПА губи политическата си перспектива, но не слага оръжие чак до 1956 г. Организацията се криминализира, извършва рейдове в Румъния, Полша, Словакия. Историческото поражение подклажда самоцелната й жестокост. Запазена марка са й обезглавяванията с нож, отрязването на гениталиите и женските гърди със сърп и завързването на труповете „за назидание" с бодлива тел към стеблата на крайпътни дървета.

През 1950 г. съветските служби ликвидират командира на УПА Роман Шухевич в село Белогорща. УПА се разпада, но неколцина оцелели от някога стохилядната армия днес парадират с униформите си на националистическите шествия в Лвов. Степан Бандера се опитва да федерира антикомунистическата опозиция от източноевропейски емигранти в Мюнхен. Но сам съзнава, че часът на украинската независимост е отсрочен с няколко десетилетия.

На 15 октомври 1959 г. сутринта той отива на църква и очи в очи среща палача си. Но Лисугера е изгубил своята интуиция и освобождава охраната си, което прави крайно рядко. В 13.05 ч. на стълбището на мюнхенския му дом проехтява изстрел. Съседите намират Бандера с разбит от падането череп. В болницата диагностицират отравяне с цианкалий. Агентът на КГБ Богдан Сташинский го застрелва с пистолет с отровен газ пред входа на жилището му.

Иво Христов

a-Specto