/КРОСС/ Те не са самотници. Имат дъщеря, която е при тях, грижи се за родителите.

Те не са отшелници. Живеят в българско село, с кмет и съселяни, със социални служби.
Те не са в Сибир. В ловешко село са, средна географска ширина.
Те не са погребани. Дъщерята ги оставя вкъщи, докато им дойдат пенсиите.
Те не са бежанци. Там са живеели, от години.
Те не са нелегални. Български граждани са, на изборите гласуват.
Те не са на помощи. Справят се пенсиите, до смъртта си.
Те не са важни. Селяни са, стари и в забутан край, в малка област.
Те не са видими. Не правят протести, не дават интервюта.
Те не са фотогенични. Не стават за общи снимки, за кадри при откривания.
Те не са в програмата за развитие на селските райони. Мъртви са.
Те не са ползвали енергийни помощи. Не стигат до тях.
Те не са подкрепени от петиция във фейсбук. Нямат фейсбук. Нито интернет.
Те не са разстреляни зрелищно от наемни убийци. Умрели са от мизерия.
Те не са търсени от политици и медии, докато са живи. След това вече да.
По-интересни са мъртви. За парламентарен контрол днес, за предаване вчера, за статии тази седмица.
Калфин може да поднесе цветя на гроба, заедно с местните депутати.
Правителството да гласува дарение за оцелялата дъщеря.
Родолюбивият патриотичен бизнес да ѝ намери работа.
Опозицията да ги ползва за още питания към министрите.
После ще ги забравим, защото ще излезе нов клип на Гери Никол, или подобни.
Обаче после пак ще умрат други пенсионери, пак от глад или студ, така че винаги има предлагане на сърцераздирателни истории за употреба, два милиона пенсионери са.
Тези двамата са медийна стока за бърза употреба. Скучни са, двама селяни в забутано село, чиято смърт е единственото забележимо събитие в живота им.
Забелязахме я, продължаваме напред.

Емил Кошлуков
„Хипотези"