/КРОСС/ - Г-н Константинов, новата ви книга „Вечно подранил" какво индикира с това заглавие? Възприемате ли себе си като „подранил"? 

- Това е едно горчиво признание - възприемам себе си като избързващ, „подранил" човек. Сърцето ми върви с немалко часове напред; много често предусещам едно събитие, една промяна, добра или лоша, преди идването им. Цял живот съм очаквал, че от следващата година светът ще стане по-добър. Дори понякога си казвам, че рано съм роден...Това съм изразявал и в някои други творби: „И аз опитвам да тичам пред вятъра..." или „Моите бъдещи възрасти тичат след мен уморени..." И това „тичане пред вятъра" неведнъж ми е носило разочарования. Но е имало, макар и рядко, и хубави сбъдвания. Такива са някои емоционални мигове в живота ми. Такава е и самата стихосбирка „Вечно подранил". Много от стиховете в нея предусещах, че ще напиша.

- В книгата имате и иронични, почти хумористични неща. Какво е за вас хуморът - част от поезията или средство за по-лесно преглъщане на абсурдите?
- Мисля, че чувството за хумор е необходима черта на съвременния човек. Особено иронията и самоиронията.Спомням си думите на известен словашки актьор: „Хуморът е най-достойният начин да бъдеш тъжен"... За жалост не всички хора притежават това чувство и те наистина по-трудно преглъщат житейските абсурди. Та вижте в какъв свят живеем - милионери и гладуващи, войни и атентати, цифрата е по-ценена от словото. Много често хуморът, включително и най-горчивият, е част от лиричните ми творби. Така те звучат по-вярно, по-истински. Знаеш, че затова понякога ме наричат лирикосатирик... Разбира се, във „Вечно подранил" има и стихотворения, чиито драматизъм не позволява усмивка. Естествено, и стиховете за любовта в нея звучат по-романтично - сигурно напомнят творбите ми от стихосбирката „Обичам те дотук". Към края на книгата съм прибавил и някои свои откровени сатири, публикувани преди това във в. „Стършел".

- Как борите всъщност тези абсурди? С поезия или с безразличие?
- Моето единствено оръжие е словото. Така съм устроен, че не мога да бъда безразличен към околния свят. Понякога и дребна несправедливост ме изважда от релсите. Всъщност дребна несправедливост няма. Като пиша своите „подранили" стихове, аз защитавам не само обективни истини, но спасявам и лично себе си. А едва ли някой ще оспори, че животът ни днес е изпълнен с противоречия и видима несправедливост.Това се чувства в стиховете ми. А във своята споменна (прозаична) книга „Човек за споделяне" съм още по-конкретен. Мисля, че и в двете й части освен моите автентични преживявания има и подсказване как са се родили много мои стихотворения.

- Вие преборихте и болести, и други неприятности за вече богатия ви с опит живот. Какво остава след такива победи?
- И най-добрата победа оставя рани. Затова поправям корпуса, зашивам скъсаните платна и търся нова земя на хоризонта.

- Много поети днес смятат, че поезията несправедливо сега е пратена в ъгъла на обществения интерес. Така ли е?
- Да, казвал съм и друг път: в днешно време поезията е последна грижа на обществото. Нужна е голяма устойчивост на творческия характер да пишеш стихове, когато герои на нашето време са бизнесменът или шоуменът. Не съм чувал в депутатските прения да се споменава думата литература. Но почитателите на поезията у нас, макар и понамалели, са станали още по-верни на това изящно изкуство. Например на премиерата на „Вечно подранил" в Столична библиотека имаше много от тях. Мисля, че когато говорим за читатели на поезия, сега количеството се е превърнало в качество. И всички ние - автори и читатели, приличаме на верни съмишленици в полутайно общество.

- Навремето казахте: „А в гърдите ми чука неграмотно сърце". Това сърце ограмоти ли се, или по-зле става?
- Поезията играе сериозна роля за възпитание на чувствата (според израза на Флобер). Считам, че моите стихове по някакъв начин „ограмотяват" и самия мен. Ето че днес съм по-малко импулсивен, но като че ли по-добре виждам смисъла на чувствата и чувството на мисълта.

- Синът ви написа книга със сюжет едва ли не от предисторията на Вселената. Как гледате на този му опит?
- Да, имам голям син, вече над 40-годишен. Подписва се Константин Г. Константинов. Завършил е с отличен успех ядрена физика, но неотдавна ми поднесе невероятна изненада: оказа се, че е написал първия си роман „Брегът" - писал го, без да каже на никого за това... Роман от двеста страници! Вече е отпечатан и го има по книжарниците - след като спечели конкурс в Министерството на културата. Романът наистина започва от смъртта на динозаврите и с ироничен бяг през ред събития стига до днешния ден. Ето какво е споделил в предговора си към романа писателят Иван Голев: „Този роман... притежава няколко безспорни маркера - четивен, забавен, стряскащ в хрумките си и каращ изтощения и полузаспал читател да ококори очи и да възкликне: „А стига, бе!"... Мисля, че Константин ще ни поднася още приятни изненади.

- „Пламък", едно от малкото литературни списания у нас, ще гори ли още?
- Неотдавна получих оригинален автограф: „На човека, който държи Пламъка в ръка!". Наистина, заедно с неголемия наш екип държим Пламъка в ръце - така че списанието на Гео Милев, съществувало над 90 години, да не загасне. „Пламък" е трибуна преди всичко на младите български автори, няма друго подобно издание у нас. А рядко получаваме помощ отвън, нещо повече - няколко дребни графомански душици се опитаха да го охулят: нямало там данъчна отчетност, имало парични нарушения. Но две държавни ревизии доказаха, че всичко при нас е в ред и дължим само 9 (девет! ) стотинки на държавата... А голямата истина за „Пламък" е, че през годините откри и публикува за пръв път повече от 50 известни днес автори на поезия и проза... Би трябвало и държавата да подаде ръка на едно такова издание, работещо за нашата духовност.

- Какво спечелихме и какво загубихме през последния четвърт век?
- През последния четвърт век спечелихме... повече загуби. Имам предвид най-вече корупцията, която корозира нашия живот - тя поведе немалка част от обществото ни към далаверата и сметкаджийството, нанесе удари на българската духовност. Рязкото снижение на културното ниво, стигащо (особено при младите ) до неграмотност, е на път да промени коренно манталитета на българина. Да не говорим, че поне два милиона българи живеят зле икономически. И още толкова избраха живот зад граница... Една от действителните ни печалби през този период е частичната свобода на словото и печата, но доколко ще повлияе тя на нашето бъдеще...

Неслучаен случай

Случайно ли съгледах
падаща звезда?
Случайно ли аз срещнах
точно теб, любима?
Случайно ли ти после
изчезна сред дъжда
и този дъжд внезапно
се превърна в зима?

Случайно ли остана
в самотния ми стих?
Повтарям твойто име
в тишината днешна...
Аз може би случайно
с теб се разделих.
Дали пък неслучайно
отново ще те срещна?
Тогава пак ще видя
падаща звезда.
И твоят смях ще звънне
като весел ручей...
Аз неслучайно чакам
между Не и Да -
защото знам, че ти си
неслучаен случай.

Николай Искров

„Сега"

Георги Константинов е роден в Плевен през 1943 г. Издал е много сборници с поезия, сред които „Една усмивка ми е столица", „Неграмотно сърце", „Дърво и птица", „Обичам те дотук"... Наскоро излезе новата му книга „Вечно подранил". По текстове на Георги Константинов има създадени над 80 песни. Лауреат е на многочислени литературни награди. Понастоящем е директор на литературното списание „Пламък" и почетен председател на Българския П.Е.Н. център.