/КРОСС/ Немият образ и слепият текст

Или за мястото на текста в българското изобразително изкуство след 1856 г.

Софийска градска художествена галерия представя кураторския проект на Пламен В. Петров и Рамона Димова.

Изложбата се открива на 26 февруари и ще може да се разгледа до 27 март 2016 г.

Няма да сгрешим ако кажем, че партньорството между текста и образа в полето на визуалните изкуства е хилядолетно, многократно коментирано и е било обект на изследване от десетки ракурси. Въпреки това у нас темата остава слабо проучена. В българската история на изкуството, един от първите автори, който полага основите на въпроса за връзката (съотношението) между текст и образ е изтъкнатият медиевист Елка Бакалова. В своя капитален труд „Аспекти на съотношението „словесен текст-изображение" в българското средновековие" (1990) тя се фокусира върху основния за вникването в изкуството на Византийската общност въпрос: „Как изображението интерпретира писмения текст?", като се концентрира предимно върху примери от оцелялото средновековно изкуство по днешните български земи. Друг автор, който извърши истински подвиг в осмислянето на темата за взаимоотношението между текст и образ в средновековното изкуство е специалистът по старобългарски език и кирилска епиграфика Стефан Смядовски. Чрез своите публикации, намерили своеобразно обобщение в монографията му „Светци. Свитъци. Книги. Посланията на текста в иконографския репертоар" (2003) той не само обогатява наблюденията на предишните изследователи, но и извежда важни постулати за осъзнаването на природата на връзката текст-образ в средновековния свят. Не такъв обаче е тандемът между текст и образ в изкуството, което по договорка означаваме като светско и което логично намира своите първи реализации в страната ни едва през ХІХ в. Дори обобщеният поглед върху това художествено наследство ни разкрива не само по-голямо разнообразие във взаимоотношенията между текста и образа в съпоставка с изкуството на Българското средновековие и Възраждане, но и различните възможности, които използват художниците за тяхното въплъщение в материал - живопис, скулптура, графика, фотография, обекти. Но и до днес, въпросът остава фрагментарно изследван.
Първият и като че ли единствен опит за обговаряне на темата за връзката между текста и образа в това поле е проектът „Важно съобщение", който е реализиран в СГХГ през 2006 г. от Мария Василева и Даниела Радева. В него авторките бяха фокусирани върху използването на текста в българското изкуство от края на 80-те години на ХХ в. до 2006 г. Мотивацията за избора на долната граница на този период се състои в това, че „В световното изкуство текстът навлиза в края на 60-те години на 20-ти век като част от последователните усилия за дематериализация на художествения обект. В България той нахлува в полето на визуалното в края на 80-те и началото на 90-те години на 20-ти век." Факт е обаче, че текстът присъства в творбите на художници в страната ни още от ХІХ в., като една от първите е „Акт"-ът на Станислав Доспевски от 1856 г. Именно това ни дава основание да разширим обема от визуален художествен материал, в който текстът (в това число и маркерите за него) има своето не по-малко важно и любопитно по отношение на функция и естетика място. Изложбата „Немият образ и слепият текст. За мястото на текста в българското изобразително изкуство след 1856 г." е стремеж за общ преглед на физическото присъствие на текста в пространството на творбата - от първите светски картини от ХІХ в. до най-новите художествени изяви от ХХІ в., като в случай под текст разбираме не само писмен сбор от думи и изречения, а и отделни буквени графеми, цифри, числа. Нещо повече, експозицията е едновременно преглед и опит за систематизация на тези визуални взаимоотношения между текста и образа. За целта са обособени четири, само възможни (sic!), типологични групи - „Пояснителен текст", „Битие и текст", „Намерение за текст" и „Триумф на текста".
Този проект е опит за преглед на физическото присъствие на текста (дори и маркерите за него) в българските пластически изкуства, като думата „текст" в случая трябва да се разбира не само в смисъл на обособен писмен сбор от думи и изречения, а и като отделни думи, срички, буквени и цифрови графеми. В изложбата са подредени повече от 120 творби на автори, сред които Николай Павлович, Станислав Доспевски, Антон Митов, Иван Мърквичка, Никола Петров, Иван Милев, Николай Райнов, Борис Георгиев, Златю Бояджиев, Галин Малакчиев, Георги Божилов - Слона, Текла Алексиева, Румен Гашаров, Андрей Даниел, Недко Солаков, Лъчезар Бояджиев, Венцислав Занков, Надежда Олег Ляхова, Красимир Кръстев - Расим, Боряна Драгоева - Росса, Сашо Стоицов и др. Така експозицията предоставя възможност на публиката и изследователите както да проследят взаимоотношенията между текста и образа - тяхното проявление в различни исторически периоди и форми, така и да разкрият цялото многообразие от възможности, които любовта и раздорите между текста и образа дава на българските художници. Понякога учудващо близки, а друг път - неочаквано далечни.
В изложбата са включени произведения от фондовете на Национална галерия, Национална художествена академия, Народен театър „Иван Вазов", Национален църковен историко-археологически музей, Съюз на българските художници, Музей за история на София, Градска художествена галерия - Пловдив, Художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора" - Кюстендил, Регионален исторически музей - Благоевград, Художествена галерия „Димитър Добрович" - Сливен, Художествена галерия „Николай Павлович" - Свищов, Художествена галерия „Жорж Папазов" - Ямбол, Ателие-колекция „Светлин Русев" и частни колекции.

Заглавието на изложбата е цитат от едноименната статия на доц. Елисавета Мусакова, публикувана на страниците на вестник Култура (бр. 21 (2276), 23 май 2003).

Снимка: Майя Горова, Сесия (1985)