/КРОСС/ Tурските пълчища са последният удар на бича Божи, който плющи над България през цялата втора половина XIV век. Изтерзана и съсипана, разложена като държавност и общество, тя безславно рухва за цели 500 години.

Българите са единственият покорен от турците народ, който не дава генерално сражение на завоевателя си и пада в плен почти без да е оказал съпротива.

Нови изследвания обаче доказват, че някои подценявани досега фактори са имали доста голямо, даже решаващо значение за краха на българската държава. Най-главните от тях са епидемията от чума и свирепата суша в Северна България. Те водят до демографски срив, много по-драстичен от днешния. Страната е обезлюдена извън поречията на реките, които не пресъхват.

Тези фактори на разрухата фатално са се комбинирали с другите, които традиционно изтъква историческата литература: феодална разпокъсаност, стопански срив, духовна криза, слаба и късогледа политика на управниците и др.

В резултат на всичко това в края на XIV век България е една изсъхнала, пуста и чумава земя, потънала в хаос и безвластие, чийто завоевател изчезва за десетилетия след триумфа си, сякаш не желае да я владее.

Какво представляват Балканите през втората половина на XIV в., става ясно от ценното описание на един рицар, пътувал из българските земи. Ханс Шилтбергер пише, че е бил в три държави, като и трите са се казвали България - едната със столица Видин, другата - Търново, и третата - Калиакра.

Той идва по време, когато царството на изкуфелия Иван Александър вече е поделено между синовете му. Иван Шишман е получил търновското парче от България, а Иван Срацимир - видинското. Източната част е отцепена още по-рано от деспота Добротица и Шилтбергер заварва на трона му неговия син Иванко.

Българиите всъщност са повече - отцепили са се и Влашко и Молдова, воеводствата на Прилеп и Сяр и др. При появата на турците в средата на XIV в. на Балканите има общо 40 феодални образувания, но само няколко са формирани на етническа основа. Унитарните държави - сръбската, българската и византийската, се разпадат.

Това е периодът на най-слаба централна власт и най-голяма феодална разпокъсаност и в другите части на Европа. По онова време нито една държава не е достатъчно мощна, че да обедини другите или сама да предприеме поход и да прогони турците вдън Азия. Папата също се проваля. Във вула от 25 декември 1366 г. той обявява кръстоносен поход и поставя условие за него - обединението на двете църкви. Поход обаче няма, обединение също няма, в Европа цари анархия и християнските държавици продължават да се боричкат помежду си. Маджарите например издебват сгоден момент и завземат Видин за 4 години от 1365 до 1369 г. България пък два пъти вика турците на помощ във войните й срещу маджари и византийци между 1356 и 1366 г.

Най-унизен и безпомощен е император Андроник IV в Цариград. В замяна на своето оставане на византийския трон той отстъпва на султан Мурад I стратегическата крепост Галиполи. Така турците си възстановяват връзката между Румелия и Анадола през Дарданелите и набезите им се засилват.

По онова време чумата вече е връхлетяла Европа и изтребва половината от населението й. Някои градове губят 80% от жителите си и трябва да минат 300 години, за да може населението на континента да възстанови числеността си отпреди епидемията - 75 милиона.

Вече се знаят доста подробности за това най-голямо бедствие в историята на човечеството, по-гибелно от световните войни през ХХ век. С чума заразяват бълхи, пренасяни от гризачи. Тя тръгва от монголската степ и стига до генуезката колония Кафа в Крим, откъдето през ноември 1347 г. два кораба пренасят заразата в Месина. Оттам тя плъзва на континента.

За разрастването на епидемията способстват много фактори, но един от тях е куриозен. Съвсем наскоро папа Григорий IX е прочистил Западна Европа от албигойската (богомилската) ерес, чийто ритуал включва целуване на котка. В прекомерното си усърдие Ватиканът обявява котките за дяволски изчадия и призовава да бъдат избивани. През XIV в. домашната котка в Европа вече е изчезващ вид. И тъкмо когато се появяват заразните мишки, те нямат насреща си своя естествен враг.

На Балканите чумата подранява с малко. В "Трапезундски хроники" Михаил Панарет пише, че е дошла през септември 1347 г. и върлувала 7 месеца. Второто му сведение за нея е от 1362 г., а третата вълна е през 1369 г. Според една анонимна византийска хроника от 1348 до 1430 г. в Югоизточна Европа е имало 9 епидемии в интервали от 6 до 15 г.

В България чумата влиза в края на 1347 г. от пристанищата на Карвунското княжество на архонта Балик, но заради студа се разразява през май 1348 г. За разлика от литературата обаче ("Антихрист" на Ем. Станев) в историческите извори не се говори за "страшен мор, дошъл преди агарянците". Но започналата по онова време силна миграция към планините показва, че болестта е опустошителна.

Свидетелство за това са и двата гроба №190 и №192 от некропола в Дръстър. Покойниците в тях са кремирани през 1369 г., когато е третата вълна. За българския погребален ритуал кремацията е крайно необичайна. Тук тя издава грижа да бъде ограничено разпространението на чумата. Общо до края на XIV век спадът на българското население в резултат от болестта е над 40%.

Турците също са поразени, макар и не толкова силно. Първите смъртни случаи от чума при тях са през 1363 г., като в Сирия смъртността стига 30%, а в Египет - 40%. Общо на Балканите жертвите на чумата са по-малко, отколкото са в Западна Европа - между 40 и 50 на сто от населението. Най-много страдат градовете, където гъстотата му е голяма и болестта се предава лесно. Търново например губи половината от жителите си и при падането на града населението му наброява едва 10-15 хиляди души. Има хипотеза, че Балканите са по-малко засегнати от епидемията, защото голяма част от хората е с кръвна група Б, а тя е по-устойчива на заразата.

Въпреки това изследване на 11 некрополни серии от XIV-XVI в. в друг район показва смайващо ниска продължителност на живота при мъжете и жените заради лошите условия за живот. Детската смъртност е ужасяващо висока - 56%.

Всеки втори българин е умирал преди юношеската възраст! Обяснението е, че чумата засяга най-вече родените след предходната вълна, които нямат имунитет.
Чумата е най-убийствената напаст, но сушата е най-разорителната. Ролята като фактор за българската разруха през XIV в. осветли с много ценни сведения изследването на Георги Атанасов "Добруджанското деспотство" от 2009 г. Той се позовава на проучване на руския учен Л. Гумильов за количеството вода в Каспийско море, което варира в зависимост от валежите във водосборния район на Волга. Равнището на Каспийско море се вдига, когато циклоналната влага се пренесе на север. Тогава в руската равнина вали повече, а в края на евро-азиатската степ (Бесарабия, Добруджа и Лудогорието) има продължителни засушавания. Суши има и в Мизия между Бели Лом и Тимок заради "валежната сянка" на Карпатите и Стара планина. Обратно, когато нивото на Каспийско море е ниско, климатът в Северна България е влажен.

Най-свирепата суша в очертания район започва в средата на XI и трае почти до края на XV век. Това е период на постепенно, а през XIII и XIV в. на рязко повишаване на нивото на Каспийско море. Пресъхват реки, почвите се вцеляват и земеделците се местят по морето и покрай реки, които текат целогодишно - Провадийска, Камчия, Дунав и др. Вътрешността от 1036 г. насетне се обезлюдява заради набезите на печенегите, всички крепости са разрушени и изоставени завинаги. Има и други вълни от нашествия - на кумани, на узи и особено на татари между 1242 и 1399 г. Те обаче са номади и не създават поселища. Така в този полустепен район настъпва демографски вакуум и животът секва.

Атанасов показва две карти (виж 18-а стр.) на Североизточна България - едната от IX, другата от XI век, с обозначения на села, укрепени селища и крепости с гарнизон. Разликата е поразителна - за стотина-двеста години цивилизацията от тази гъстонаселена област е изметена като с метла. Още през XII в. - в периода между 1143 и 1180 г., византийският хронист Йоан Кисим описва областта като пустинна, без хора, без ниви, само с диви животни. Пътеписите на Андреа де Палацио от 1444 г., на Донато де Лече от 1475 г. и един турски дефтер от 1530 г. също наричат Добруджа безводна пустиня. От османските данъчни регистри се вижда, че през XV в. дори равнинната област между Бели Лом и Тимок е била слабо населена.

Контрастът с долината на Струма например е поразителен. Там няма суши, няма и обезлюдяване. От изследването на Борис Цветков от 2002 г. за селищната система по Струма през IX-XVII в. се вижда, че повечето села край реката от XIII в. фигурират и в първите османски данъчни регистри от XVI в. Тези села ги има и днес.

Заради демографския срив и обезлюдяването, а и заради отказа на болярите да пускат на война селяни, които им работят ангария, България все по-трудно набира хора за войската Ето каква е тенденцията: През 1330 г. Михаил Шишман събира 12 000 българи и 3000 "скитски" наемници за своя поход срещу сърбите. Само две години по-късно цар Иван Александър се бие с византийците при Русокастро с войска от едва 5000 българи и 3000 татари, пристигнали в последния момент. В следващите походи Иван Александър разчита почти изцяло на наемници, включително и турци.

От смаленото си царство Иван Шишман след 1379 г. не може да свика под знамената повече от 1000-2000 души. Това обаче не е боеспособна армия, а по-скоро лична гвардия и поради това царят е принуден да сключва всякакви съюзи и да се отмята от тях, да води безпринципна политика и дори да се признава за васал, за да задържи владенията си.

За някои историци Иван Шишман е слаб цар, главен виновник за падането под турско робство. Божидар Димитров стига до крайност и го нарича "негодник". За други обаче той е трагична фигура, подобна на цар Самуил, която води отчаяна борба, за да спаси държавата.
Иван Шишман единствен от българските владетели побеждава турците в битка - на Чамурлийското поле през 1373 г. Отглас от нея е може би най-известната и разтърсваща до сълзи наша народна песен.

След тази битка е сключен мирен договор и Мурад I получава за жена сестрата на царя Кера Тамара. Тя обаче е вдовица (т.е. втора употреба) и това прави договора унизителен според османските разбирания.
Така става ясно защо техните хронисти обилно ругаят цар Иван Шишман и защо само той от покорените владетели е посечен веднага след залавянето му в Никопол на 3 юни 1395 г.

Още с появата си на Балканите турците са изненадани от липсата на съпротива. Първи е Сюлейман, синът на емира Орхан, който нахлува с много малко войска през 1352 г. по-скоро за да разузнава. Целият му отряд е приютен в крепостта Галиполи, която не ще да е била голяма по онова време. Сюлейман е учуден от леснината, с която напредва, и моли баща си за подкрепление, за да се укрепи на завзетата територия.

През следващите години в Тракия най-опустошителни са набезите на акънджиите. Това са катунари от най-бедния бейлик в Мала Азия - Османския. Те са гладници и свирепи разбойници - отвличат пленниците в робство и палят посевите.

Многовековната война на кръста с полумесеца започват братята Вълкашин и Углеша. Единият е владетел на Прилеп, другият наследява като серски управник Елена, вдовица на сръбския крал Стефан Дечански и сестра на Иван Александър. Те събират доста голяма войска срещу нашественика, но заради военното им неумение са разбити при Черномен през септември 1371 г. Вълкашин е наследен от Крали Марко, юнака от българския епос, който всъщност става васал на поробителите и им помага в битката при Косово.

След като цар Иван Шишман отблъсва турците, той подчинява и деспотството на Иванко в съюз с влашкия княз Мирчо I Стари, на когото отстъпва Силистра. Но през 1385 г. те нахлуват пак и завземат Пловдив, а София пада през юни 1386 г. Следват разгромът на турците при Плочник и ответният поход на великия везир Али паша през 1388 г. в земите на цар Иван Шишман.

Тогава за първи път в историята стратегическият рубеж Стара планина не се брани и вражеска войска минава в Северна България, без да й е оказана каквато и да било съпротива. Иванко се признава за васал на султана, а българските крепости Овеч, Шумен, Дръстър и др. са превзети.

При този поход Мирчо губи земите си отсам Дунава. Но още през 1390-1391 г. той се възползва от конфликта на Баязид с караманите в Мала Азия и настъпва на юг, като стига до Карнобат. Ответният поход на 30-хилядна турска армия обаче е отново срещу царството на Иван Шишман и го разорява. Търново пада след обсада, турците настъпват във Влашко и разбиват Мирчо при Ровине на 17 май 1395 г. Той се скрива при унгарците и после приема васалитет. През 1396 г. е завзето и Видинското царство на Иван Срацимир.

Българските земи падат под турска власт още преди самите турци да са се обединили в единна държава. Само няколко години след техния триумф на Балканите монголската орда им нанася унизително поражение в битката при Анкара на 28 юли 1402 г. Султан Баязид е пленен, затворен е в клетка и Тимур го разнася като маймуна из Азия. Синовете на султана са спасени на бойното поле от сръбския полк, който воюва на страната на поробителя. После обаче между тях започва война за трона на Баязид.

Първи Мирчо се възползва от междуособиците при османската династична криза и в една грамота от 1406 г. отново се титулува "владетел на двата бряга на Дунава до великото море". След него и Константин Асен II (1397-1422), синът на Иван Срацимир, се връща във Видин, откъдето е избягал при унгарците след походите на Сюлейман и Муса.

Той е последният български владетел. Има несигурни сведения, че крепостта Ловеч се удържа задълго независима през XV век. През 1397 г. Иванко, макар и васал, приютява разбития при Никопол Сигизмунд. Това вбесява султана и през 1399 г. татарите помитат деспотството.

Въпреки османската слабост опитите за бързо отвоюване на завладените земи пропадат. Причината е, че българите са съсипани от връхлетелите ги напасти и са разложени като държава и общество.
И в Европа църквата е в криза заради неспособността й да се пребори с чумата. Това поражда криза и на вярата, която от своя страна води до Ренесанса. В България култът също е безсилен да се справи и се стига до бум на ереси и духовен хаос, предизвикал събора против еретиците в Търново през 1360 г.

Но най-зловредна, даже гибелна е официалната ерес - исихазмът, наложен от патриарсите Теодосий и Евтимий. Той проповядва самовглъбяване и пълно отрешение от тукашния свят, и то в момент, когато е нужно българите да се обединят и да напрегнат всички сили.
Вместо това горите се изпълват с гламави отшелници. В Търново шестват варламити и жидовстващи. По друмищата бродят голи тълпи от адамити и съботяни. Няма кой да хване меча, чувството за обреченост е всеобщо. Народът приема всички беди като прояви на Божи гняв и е примирен със съдбата си.

Много от чертите на тогавашното общество се забелязват и в днешното - разюздани нрави, липса на морал в политиката, отказ от борба, отчаяние, стигащо до самозапалвания, и масово бягство от действителността през терминал 2. И сега България е крайно бедна, със съсипана икономика, бездарно управление и преживяваща тежък демографски срив. Турция пък става все по-многолюдна и силна. А и в Добруджа от десетилетия не вали както трябва...

Росен Янков

"24 часа"