/КРОСС/ „Петкоф: Как си, скъпа?

Катерина (жена му): О, обичайните болки в гърлото, това е всичко.

Петкоф (убедено): Така е, като миеш врата си всеки ден, колко пъти да ти го кажа.

Катерина: Глупости!

Петкоф (пие кафе и пуши цигара): Не трябва да се отива толкова далеч с тия модерни порядки. Цялото това миене няма как да е добро за здравето, не е природно. Един англичанин в Пловдив се поливаше със студена вода всяка сутрин, като станеше. Отвратително! Всичко идва от тия англичани: те са мръсни заради климата си и трябва непрекъснато да се мият. Погледни баща ми: никога през живота си не се е къпал, живя до 98 и беше най-здравият човек в България."

Откъсът е от антивоенната комедия на Джордж Бърнард Шоу „Оръжията и човекът", която се играе за първи път в Лондон през 1894 година. Действието се развива в мъничка и изостанала страна, чието име главният герой - попадналият по случайност в нея капитан Блънчли, произнася със затруднение: „Бългре... Бългрия..." По произход швейцарец, той става свидетел на комичните опити на българите да се цивилизоват. А те направо блестят в диалозите между Катерина и Петкоф:

„Катерина: В сърцето си все още си варварин, Пол. Ще ми се да мисля, че се държиш добре пред всичките тия руски офицери.

Петкоф: Полагам усилия. Погрижих се да разберат, че имаме библиотека.

Катерина: Ама не си им казал за електрическия звънец, нали?

Петкоф: Какво е това електрически звънец?

Катерина: Докосваш едно копче, то звъни и Никола се появява.

Петкоф: Че що да не го извикаш?

Катерина: Цивилизованите хора не крещят, когато искат да извикат слугата си. Научих го, докато те нямаше.

Петкоф: Е, и аз научих нещо. Цивилизованите хора не си простират прането, та посетителите да го виждат. Тъй че най-добре да сложиш туй (посочва прострените върху храстите дрехи) някъде другаде."

Самият Шоу никога не бил стъпвал тук, но все пак разбрал какво е да си имаш вземане-даване с бългерианс. След премиерата на пиесата му на виенска сцена наши студенти там поискали незабавното й сваляне от афиша на театъра. Организирали и подписка срещу „тенденциозното охулване на родината ни" и поискали от драматурга извинение. Шоу им отговорил в типичния си стил: „Когато българските студенти с искрената ми приятелска помощ развият чувство за хумор, няма да има повече проблеми."

По обясними причини пиесата беше слабо известна у нас, докато за нея не писа Веселина Седларска. Това се случи през 2008 г., т.е. на първата година от пълноправното ни членство в Европейския съюз, която беше оценена от ЕК доста критично. В мониторинговия доклад съвсем ясно пишеше, че не си мием вратовете, а бельото ни още се развява по храстите, но тогава поне имахме оправдание, че сме в началото и тепърва ще даваме ярки примери за „цивилизоване".

Уви, Петкофи продължиха да си карат по старому, като известно време го играеха позасрамени, а сетне заеха позата на обидени, че никой не забелязва успехите им. В крайна сметка обаче те си останаха същите, а оттам и констатациите за нулевия им напредък. Критиките за липса на резултати в борбата с корупцията и на истинска съдебна реформа даже станаха банални, защото, да повторя, Катерина и Петкоф ни най-малко не се промениха. И по-лошото - нямат никакво намерение да го правят, заради което при представянето на последния мониторингов доклад достатъчно ясно им беше намекнато, че търпението на Брюксел е започнало да се изчерпва.

Дали обаче комичното семейство се стресна или поне притесни?

Нищо подобно! По стар обичай то първо пробва да омаловажи критиките, след което направо да ги удави в дребни семейни скандали за отвличане на вниманието. И въобще не спря дотук! Вместо най-сетне да се хване за работа по разградения си двор, изведнъж му хрумна и идеята да поиска от ЕК отпадане на мониторинговия механизъм. За целите на постановката то даже се завлече в Брюксел, за да обяснява колко е нещастно и сърдито, че му развалят идилията с „някакви" препоръки и изисквания.

Разбира се, не го каза толкова директно, а опакова наглостта си с приказки, че наблюдението представлявало дискриминация за България. Един вид „тенденциозно охулване на родината ни", както написали навремето нашите студенти във Виена. Едно от действащите лица в тази комедия дори обяви, че за последния доклад правосъдното министерство дало непълна информация, в резултат на което документът не отговарял на действителността. Европейската комисия, с други думи, се оставила да бъде заблудена, докато в дома на Петкофи всичко си било наред. И правосъдието им цъфнало, и вътрешните им работи вързали, тъй че критиките нямали реално основание. Нещо повече, те са неверни и несправедливи, а семейството е твърдо решено да защити своята чест - това трябваше да се внуши на българската публика, за която всъщност беше изиграна пиеската...

В случая обаче чувството за хумор не помага, нищо че на драматурзите им се получи да изглеждат много смешно. Да оправдаваш собственото си неможене и нежелание за помръдване с подобни похвати, е меко казано нелепо, щом близо десет години са ти повтаряли едно и също. И са ти го повтаряли, не защото са преписвали един и същ доклад, а защото ти самият тъпчеш на едно и също място. Не си се променил, макар да си усвоявал милиарди, които са били отпуснати тъкмо за промяна. И отгоре на всичко имаш и нахалството да се тръшкаш, че те били дискриминирали.

За такова безочие не е достатъчен само мониторинг, трябват и санкции. „Помогнете на България! Накажете я!", писа неотдавна Ясен Бояджиев в „Дойче веле", и ще се окаже абсолютно прав. Оставени комфортно да продължават с имитациите на реформи, Катерина и Петкоф явно стават все по-нагли. Тази седмица поискаха отпадане на механизма, като нищо скоро ще поискат и извинение. Щом като ефектът от мониторинга и без това клони към кръгла нула, представете си само какво щеше да стане, ако нямаха усещането, че са наблюдавани...

Сега поне „си мият ръцете почти всеки ден", както им се подигравал Бърнард Шоу, но пак са сърдити, че им се налага да го правят. По тяхната логика това си е тежка обида и чиста дискриминация. Блънчли им говори за работа и върховенство на закона, иска реформи, чака резултати, наместо да ги остави на мира, та съвсем да му отпуснат края. Хем да усвояват еврофондове, хем никой да не ги закача - в това се състои представата на Петкофи за идилично еврочленство. Пребивавайки години наред в заблудата, че такава идилия е възможна, те няма как да не се обидят, когато им казват, че не е. Прекалено дълго живееха с нея, а друго не могат, но дори и да могат - не искат.

Едно поне им признавам с ръка на сърцето: да сложат знак на равенство между себе си и „охулената родина" е проява тъкмо на чувство за хумор. Разбира се, доста особено, но във всеки случай такова, за което се изисква специфичен усет за смешното. В крайна сметка хуморът е „ефект, при който способността или качеството на хора, обекти или ситуации поражда чувства на развеселеност и смях у други хора" и този ефект със сигурност беше постигнат.

Впрочем нещо ми подсказва, че в Европейската комисия още припадат от смях след разиграната комедия, каквато и Шоу трудно би измислил. Все пак той се бъзикал и с известно уважение към усилията на българите да се „европеизират", докато родните комедианти откровено им се подиграват и дори ги саботират...

Любослава Русева

„Редута"