/КРОСС/ Беше денят 3 март 2016-то лето. Слънцето ярко, небето - ясно, камбаните - звънки, куполите на „Александър Невски" - бляскави, народът с китки, сто хиляди на Шипка, и знамена, и песни бунтовни, и хоругви - празник! Надвечер в Кьошка „Гъшето перо" се сбра отбраното протестърско общество на умните, красивите, великолепните, талантливите, високоморалните и креативните. Предстоеше величаво събитие - обсъждане на прокламацията „За републиката" 

В Кьошка се подредиха главните прокламатори. Най-отпреде, че да се вижда отвсякъде - корместият чорбаджия Огиминчоолу, който кога вървеше, имаше вид на една планина, която се мести; не можеше ни да яде, ни да спи, ако не го уважат откъм US-конака, катадневно благодареше Богу с нескрита гордост, че е удостоен със званието соросоид и люто попържаше враговете на своите покровители. Враговете обяви за дегенерати, дебили, маргинали, глутница хибридчици, негодници, неудачници, комплексари, наглеци, блудници, слуги на Кремъл, глашатаи на червената олигархия и прочее. Покровители сменяваше според своя си гечинмек; въпреки внушителните си размери беше человек поврътлив и гъвкав и светкавично се преориентираше из неравностите на политическия терен в зависимост от траекторията на келепира.
До чорбаджи Огиминчоолу - хаджи Генчо Дайновчето, чиито мустаки и бакембарди напоследък се сливаха в едно, та мязаше на генералите Гурко и Скобелев, взети заедно, което беше в дисонанс с неговото русомразие и изпълваше с недоумеж целокупния рузомразкия елит; пръв ездач на тинк-танкове, наричаше себе си „син демократ, прогресивен тип, неславянин и ксенофил", кога говореше, пулеше се зверовито, имаше се за Божи избраник от ерата на Водолея, и за предводител на всички буни и въстания от последните 100-200 години без Априлското (което смяташе за провал в сравнение с изкорубването на Парламента през 1997 г.); и той като чорбаджи Огиминчоолу и хаджи Иванчо хаджи Кръстевич по спешност си беше пренаписал биографията и от номенклатурно чадо, добрувало по времето на мрачния соц, се преобрази на пръв борец против соца.

До хаджи Генчо Дайновчето настани натежала снага чорбаджи Сашо, с изтъртуфено и подпухнало лице, наричан също Лукавий Сашо; предводител на мудрословеснейшите академични патки, които разхвалваха своите литературни зеленчуци, поникнали на общественото бунище; както винаги Лукавий Сашо беше нахлузил сериозната си кокоша физиономия, стъпяше като мисир и всяваше респект всред кудкудякането на либералния кокошарник.
На крайчеца седна хаджи Антоний, който държеше на "и краткото" тъй ревностно, както Иванчо Йотата държеше на "йотата"; беше новодопуснат в отбраното общество на умните и красивите, имаше благ глас, гъгнеше като псалт и все търкаше ръцете си усмихнато, наместваше очилца и щом го погледнеше чорбаджи Огиминчоолу, климаше утвърдително. Тъй и не разбрах що чини там хаджи Антоний, ама що е време - все е занапред.
Всред развълнуваната публика насядаха инициаторите на бунтовната прокламация - все по-първи НеПеОшници, хонорувани русофоби и стипендианти на благодетелната „Америка за България", хвалеха се един другиму със своите свежи грантове, от които се носеше омайното ухание на гражданска безкористност. Високонаративното сборище украсяваха Цона байрактарка, Прокопий Шарлатански с госпожата си, Тони Николчовият, на когото викаха „на-всяка-манджа-мерудия", а също и Зехтиня, щото говореше блажно, гаче струйка зехтин процъцряше; там беше и даскал Джасим дервиша, дето обяви „Време разделно" за нацистки филмов шедьовър и се лютеше, че децата рецитирали политнекоректните песни на Ботйова, Каравелова и дяда Славейкова. 

За всеобщо изумление хаджи Иванчо хаджи Кръстевич го беше хванала липсата - не се виждаше ни сред авторите на бунтовната прокламация, ни сред подкрепящите. Във Виената ще да е останал, щото той вече е международен галиба, порасна му експертизата и се не меша с тукашните аборигени.
Публиката пощъка напред-назад, па зае своите места и ето, настъпи мигът величав. Най-напред държаха съдържателни слова прокламаторите. Лукавий Сашо измрънкоти тържествено, че Волга се влива в Каспийско море и публиката изпоприпада от ръкоплещения. Новопокръстений за умен и красив хаджи Антоний изрече няколко наивни словца, но простено да му е, той още не знае где се е ситуирал, пък може и да знае.
Чорбаджи Огиминчоолу току се облягаше на Василя Левски и на чистата и свята република, та си помислих притеснено да не би Дякона да се е вселил в неговата телесна овалност, прости ме, Боже, но излезе, че Огиминчоолу по го влече къмто великопостника Паисий.
Хаджи Генчо се одушеви, устреми ръце и очи към небето и настръхна, и с една театрална поза започна тържествено-високопарно: "Братя! Въздухът трепери! Улицата се тресе и площадите ехтят от реванието на гражданский окований лев! Рипаблик, о, Рипаблик! Доста робство и тиранство! Братя! Въздухът трепери!". В отговор публиката откликна подобающо „Рипаблик, диър Рипаблик!" 

Вкратце първенците народни съобщиха на почитаемото събрание своето умонепостижимо откритие, направено след четвърт век усилена мозъчна деятелност - държавата загива, Републиката е в опасност, няма ляво, няма дясно, долу олигархията, да живей общото благо!
Въздухът протрепери, а хаджи Генчо, обзет от патриотично дуенде, рече, че ей сегинка ще резне черешата в Миндя, па да пукне най-сетне евроатлантическото топче.
И всинца вкупом изпаднаха в безпаметност. Сякаш.
Разтресени от любороден кипеж, прокламаторите забравиха, че бяха посветили четвърт век от драгоценния си живот, та и на ишлеме за олигархията бачкаха, дадоха мило и драго - да я разкарат най-сетне тая тъпа държава, да я сринат, съсипят, разкостят, опоскат и оглозгат.
Че до оня ден вувузелеха срещу всичко ляво, защото е гнусно, гадно, отвратително, назадничаво, грабителско, комунезко, азиатско, терористично, сталинистко и путинистко.
Че 25 години неуморно кълняха и проклинаха тъпите, мръсни, грозни, зли, лентяи, лузъри, скотове безмозъчни, орки, цървули, селяндури, рублоядци и путинофили - тая червена слуз, която трябва да бъде премачкана безмилостно.
Че тая република комунягите ни я натрапиха с един незаконен, антиконституционен, противонароден, фалшифициран референдум под дулата на съветските окупатори - таз орда пияници и мародери, които със своя вонлив болшевишки ботуш грозно и безцеремонно потъпкаха нашето идилично битие в оня най-зловещ ден, да не го назовавам!
И сега - к'во? Хленч по държавата! И попрелки за общо благо! Отнюд! Общото благо е за отбраните, за по-първите, а сладките приказки - за простолюдието!
Но публиката неволно издаде четата и предложи три теми за всенародно обсъждане пред агънцата в някоя академична кошара (не казаха ще ли я окупират кошарата или напротив, ама карай). Първо - за зловредната хибридна роля на двойната поробителка Русия; второ - за въпиещата потребност от lustratio, което ще рече жертвоприношение; и трето - за ударното пренаписване на учебниците в духа на тема първа и втора, и според пророчеството „Русiя ке падне". 

И пак - въодушевление, и ръкоплещения, и въздухът се разтрепери страховито.
Простодушният читател ще да остане озадачен от амнезията на елитарните водители за тяхната народополезна роля в последните 25 години и от факта, че присъстващите не изпаднаха в душесмут, възмут и потрес при това внезапно прекамбичване. А защо, прочее, да припадат?
Те толкоз пъти са се прекамбичвали, че днес не помнят какво са говорили вчера, а утре ще забравят какво говорят днес.
Те притежават кръшна памет и пластичен морал; от асистенти по научен комунизъм се преродиха в професори по антикомунизъм, и от номенклатурни бозайници - в грантови иждивенци; те взимат историческите завои със скоростта на светлината, за да се хакнат челно в овалните си задни части.
Те са достойни потомци на високопарния господин Фратю, който вчера вика „Liberte, О, Liberte!", а утре - „Да живей негово величество султанът!" И досущ като Фратю избягаха вихрено през стоборите на времето от своето довчерашно CV, наченато в тоталитарните покои, и оставиха подире си разклатения въздух на спарения тоталитар, а сетретата им се развяват като победоносно знаме на техните непоклатими принципи. 

Те знаят - щом има такваз прокламация, значи има интифа. А щом има интифа, значи зад прокламацията, обсипана обилно с възклицания и придихания, се е спотаило и чака своя миг ново политическо ГМО. А щом има интифа, значи и грантове има, щото чорбаджи Огиминчоолу, хаджи Генчо, Лукавий Сашо, Прокопий Шарлатански, Цона байрактарка и прочее юнаци бадева не работят. А интифите, грантовете и всичките ГМО-та от едно и също място идат.
Поради туй не паднаха в неолиберална дамла, както подобава на всеки изконен протестър, убавец и вувузелец великолепний. Просто този път пърформансът беше издържан в стил „Многострадална Геновева". Белким някой се върже. 

Де гиди, лицемерци, рожби ехиднини!

P.S. 1: Докато гледах и слушах тез внезапни републиканци, тез неподозирани санкюлоти, една разяждаща мисъл ме връхлетя - да взема и да стана монархист. Ама заради един генномодифициран пърформанс не си струва.

Велислава Дърева

„Дума"