/КРОСС/ Британският режисьор Кен Лоуч, който на вчера стана на 80 години, не крие изненадата си от наскоро получената в Кан втора „Златна палма" за „Аз, Даниел Блейк" десет години след първата за „Вятърът в ечемичените ниви" /2006/. „Изумително е, че пак сме същите оттогава. Хубаво е да си един отбор. Въобще не го очаквахме, останахме без дъх и леко замаяни", признава той. Лоуч е в Кан за 13-ти път от 1970 г. насам. Има две премии за цялостно творчество - „Златен лъв" във Венеция /1994/ и „Златна мечка" в Берлин/ 2014/. Сред най-известните му филми са „Кес", „Семеен живот", „Земя и свобода", „Песента на Карла", „Казвам се Джо", „Живеем в свободен свят" /купата „Озела" за най-добър сценарий на Пол Лавърти във Венеция, 2007/, „В търсене на Ерик", „Ангелският дял", „Залата на Джими".

След 55 години кариера режисьорът, все така войнстващ и твърд, не е изгубил нито вкуса си към киното, нито този към политиката. През 2012 г. взема самолет, за да подкрепи протестите на уволнените работници в музея на киното в Торино и отказва голямата награда на фестивала.

В „Аз, Даниел Блейк" разказва горчивата история на вдовец и инвалид, принуден да си търси работа в социална държава, която вече не се интересува от него.

- Откъде дойде първоначалната идея за филма?
- Тръгнахме от всеобщата борба за оцеляване. После от наблюдаваната от нас действителност изскочиха персонажи и ситуации.
- Като си помисли човек, че този филм дори не би трябвало да бъде заснет. След „Залата на Джими" обявихте оттеглянето си от киното.
- Бях искрен, снимачната площадка ми изглеждаше много трудна за изкачване планина. Но ако се натъкнеш на нещо, заслужаващо си да бъде разказано, не можеш да избягаш.
- Към истории, подобни на тази от „Аз, Даниел Блейк", изпитвате повече гняв или антипатия?
- За мен няма разлика. Не е срамно да си беден, а това, че системата е срещу най-уязвимите. Като Даниел навън има много.
- Как работихте с актьорите?
- Беше лесно, те са пълни с идеи и въображение. Сценарият беше точен и те влязоха в него идеално. Познавахме традицията на италианския неореализъм и всички бяха способни да предадат това чувство за реалност.
- Главният изпълнител Дейв Джоунс, е омичен актьор. Във филма има много моменти, в които се смееш.
- Хуморът е оръжието, което Даниел използва, за да защити достойнството си. Иронията е най-важното нещо на света. Колкото условията са по-тежки, толкова повече се смееш.
-Учили сте право в Оксфорд. Според вас кой успява най-много да промени нещата - адвокатът, политикът или режисьорът?
- Бих казал - никой от тримата. Режисьорът може да има гледна точка, да постави въпроси, но хората са онези, които ще пренесат филма извън киносалона. Това е нашата задача. Мисля все пак, че политикът е по-определящ. След като всичко се свежда до борба между класите, работниците трябва да имат политически лидер, за да не се изпогубят в различни посоки. Призивът „няма алтернатива" е отчайващ. Моите филми обаче разказват истории на онези, които се борят за избора, който съществува.
- Все още ли сте убеден, че киното променя?
- Да, има един стар призив: „вълнувайте, възпитавайте, организирайте". Един филм може да вълнува много, да възпитава малко и да не организира нищо.
- Ако трябва да снимате „Семеен живот" днес, какво бихте изменили?
- Всички детайли са различни. Мисля, че трябва напълно да се преосмисли чувството за семейство, но главната история не се променя - когато ставаш зрял, борбата за независимост е универсална и безкрайна.
- Женен сте за съпругата си от 53 години. Как успяхте?
- Да, чудесно е, нали? На мен ми харесва футболът, на нея - не, но тя е много по-опитна от мен в градинарството. Това е тайната - правим съвсем нормални неща.
- Как са се видоизменили жените за последните 50 години?
- По-скоро очакванията са различни, което със сигурност е отлично, но много въпроси остават неизяснени. Моите дъщери имат още много да се борят, тяхната отговорност е от дома до децата. Все още работят за това, но ситуацията е много трудна за уравновесяване.
- Какви са вашите отношения с тях?
- Ох, не ме уважават колкото би трябвало. Шегувам се, имаме чудесни отношения. Те се забавляват и затова трябва да се усмихвам.
- Какво ни помага да покажем най-доброто от себе си?
- Солидарността и чувството за хумор. Но най-вече- взаимното окуражаване. Да си част от проект, споделен с други хора, е фундаментално. Най-потискащото нещо е да си сам. Всичко минава през сътрудничеството с другите, дори и в моята работа като режисьор. Тя е точно обратното на съществуващите стереотипи за диктатор, който командва.
- Правите кино над половин век. Каква е равносметката ви?
- Късметлия съм, живея живот, който искам, правя нормални неща, ходя в пъба. Имах късмета да се срещна в работата си с чудесни хора. Обикновено се мисли, че филмът принадлежи на режисьора, но сценаристът е също толкова важен. Пол Лавърти освен чудесен приятел е голям писател.
- Не всички във вашата страна ви обичат.
- Свикнал съм на жестоки критики и нападки. За „Аз, Даниел Блейк" десен вестник писа, че би трябвало да бъде прожектиран пред имигранти, за да ги убеди да не идват при нас.
- В Кан ви обожават, мислили ли сте да се преместите във Франция?
- Не. Моят дом е Великобритания.
- Каква е вашата позиция за Брексит?
- Това е трудно за вземане решение. В Европейския съюз съжителстват контрастни мнения - от една страна се клони към неолиберализъм, от друга се закрилят работниците и околната среда, в момента атакувани. Ако излезем от Европейската общност, рискуваме да изгубим тези защити. Мисля, че въпросът е само стратегически. Как се борим по-добре - вътре или вън от Европа?
- На 17 юни навършвате 80 години. Какъв подарък бихте искали?
- Победа на моя футболен отбор. Когато си много стар, си щастлив да видиш залеза на следващия ден. Предпочитам да приема всеки ден така, както идва.
- Според вас къде отиваме, когато умираме?
- Със сигурност в паметта, където остава най-доброто от нас у другите.
- За какво си мечтаехте като дете?
- Ако помня добре, да играя Хамлет. Сега съм твърде стар, може би бих могъл да направя крал Лир.
- Следващият ви филм?
- Вече няма да казвам, че спирам да снимам - добре ли е?