/КРОСС/ Библиотеките са преминали от пространство за фондове и оборудване към пространство за хора, творчество и иновации, казва пред "Труд" Директорът на Националната библиотека доц. д-р Красимира Александрова

- Най-напред честит избор, г-жо Александрова. Свикнахте ли с новата среда?

- И книгите, и науката, и администрацията в културната сфера са моят живот от 35 години. Нов е просто този пост, нови са задачите и предизвикателствата пред Националната библиотека. Нейното място безспорно е в първата петица на културните институти в България, затова и отговорността е голяма. Иначе ви благодаря за честитката. Но в края на краищата това е резултат на конкурс, не на случайност.

- Изкушен съм веднага да ви припомня подозренията, че изборът ви е следствие на близостта ви с УниБИТ? Чия сте всъщност?

- Ничия не съм, освен на книгите и на науката. Четох доста странни неща около конкурса и резултатите от него. Аз съм балансиран и обран човек, затова ще се огранича само с едно изречение: не бива да позволяваме параноята и омразата към всичко и всички да изядат отвътре българската култура и наука.

- Посрещнахте с мълчание обвиненията към избора ви?

- С какво друго освен с мълчание мога да посрещна явни измислици? При това неособено оригинални. Съгласете се, че всеки мой коментар ненужно би вдъхнал живот на твърдения, съшити с бели конци. Кандидатствах в напълно прозрачен конкурс, одобри ме научно жури, назначи ме министърът на културата, въведе ме на поста главният му секретар. Е, всички те ли са функция на един външен университет? Всички ли са подвластни на проф. Стоян Денчев? При всичките му безспорни качества, мисля, че го надценявате.

- Но не отричате, че сте били част от екипа на УниБИТ?

- Напротив, аз продължавам да преподавам там. От 2013 г. работех в катедра „Библиотечни науки". Преподавах теория и история на библиографията, национална и чуждестранна библиография, съхраняване и запазване на национално книжовно наследство, библиотеки, местна власт и общности. Паралелно с преподавателската си работа ръководех Лабораторията по библиотечни технологии, комуникации и информиране - LibLab. В нея студентите придобиваха знания и умения в среда, максимално близка до реалната. Образователните направления в дейността на LibLab са свързани със запазване на книжовно наследство - реставрация и консервация на документи, както и приложение на ИКТ в библиотечната практика. Престоят ми в УниБИТ е само детайл от трудовата ми биография, който приемам като възможност за професионално развитие и усъвършенстване.

- Какво наследство приехте от предишното ръководство на Националната библиотека?

- Управлението на Националната библиотека е голямо предизвикателство. Но го приех спокойно, с желание и увереност. Ако нямах нужната теоретична подготовка и дългогодишен практически опит в тази област, въобще нямаше и да се кандидатирам. Традицията на библиотеката респектира хора като мен, възпитани в дух на уважение и приемственост. Което не прави проблемите в институцията по-малки.

- А кои са те?

- Проблемите в този културен институт с национално значение са много и нелеки за решаване. Потвърждава го и одитният доклад на Министерството на културата за ефективността на вътрешния контрол и взетите управленски решения в дейността на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий". Резултатите ми бяха връчени преди броени дни, на 8 юни. В синтезиран вид одиторското мнение е, че в НБКМ вземаните управленски решения не създават добра организация за разходване на публичните средства, за спазване на принципите на законосъобразност и за добро финансово управление.

- Дойде време да говорим и за целите на мандата ви.

- Казано просто: ще преследвам отговора на въпроса „къде се намира библиотеката, къде искаме тя да бъде и как да постигнем желаната цел". А конкретно, без да претендирам за изчерпателност, разделям целите на кратко- и дългосрочни:

Трябва да напуснем последните места в класациите на националните библиотеки на Европа! Ще гоним европейски профил на визия и съдържание, без да губим от националната идентичност.

Второ: Националната библиотека трябва да се превърне в привлекателно място за потребителите. Да я разпознаят като „своята" библиотека. В 21-ви век сме, друго време е! Не можем да останем така вехти, старомодни и прашасали! Съвременните обществени потребности ни задължават да преосмислим библиотечното пространство и да предприемем действия за промяна на интериора и функционалността на сградата. Отдавна в света, към който се стремим, библиотеките са преминали от пространство за фондове и оборудване към пространство за хора, творчество, комуникации и иновации. Продължавам с целите. Библиотеката трябва да си възвърне водещите функции на национално ниво. Отдавна дойде времето, когато големите библиотеки в България трябва да се обединят и да престанат да извършват еднородни и несъгласувани дейности. Нужно е те да станат съмишленици на голямата задача - България да е член на информационното общество. Освен това ми се иска да акцентираме върху проектната дейност. Намаляват при нас младите специалисти. Нужни са ни стажантски програми за студенти и докторанти. Задължително е да работим за самочувствието на специалистите, които работят при нас. И не на последно място: да се стимулира четенето. Не е тайна, че само 10% от българите посещават библиотеките на фона на внушителните 60 до 90% в страни като Финландия, Англия и др.

- От общото към частното. Всъщност как станахте библиотекар?

- Баща ми беше офицер с биография - Звездец, Бургас, Айтос, Шумен. Така се случи, че получих средното си образование в град Айтос. И сестра ми се роди там, без да имаме никаква родова връзка с този град. Но може би точно тази динамика в живота на семейството ми възпита у мен умението да ценя и съхранявам приятелството.

А станах библиотекар, защото в деня след абитуриентския си бал се преместихме в Шумен. Без да е виновен, Шумен ми отне досегашните приятели, съучениците, гаджето и емоцията от първите месеци на „свобода". Съвсем логично и естествено не исках по никакъв начин да го харесам. Исках да уча химия, но в последния момент влакът ме стовари в тогавашния Държавен библиотекарски институт в София. По ирония на съдбата после преживях близо 20 години в Шумен и го заобичах отново като роден град. Явно имам способност да се адаптирам успешно към нова среда. Някакъв регионален космополит живее в мен.

- Библиотекарството родово наследство ли е?

- Май не, по-скоро връзката с духовното. И по двете линии всеки нещо твори. Дядо ми по майчина линия - Симеон Михайлов, беше диригент на духовата музика в Шумен. И до днешен у дома има инструменти за цял духов оркестър. За съжаление никой от нас не стана музикант въпреки желанието на родителите ми. Нищо че свирих на акордеон цели пет години, докато накрая си изкривих гръбнака. Като „последна надежда" на фамилията сестра ми мина през пиано, 1/4 и 1/2 цигулки. Със същия относителен успех. За радост племенникът ми започна да се занимава с уроци по саксофон и китара и въпреки инженерното си образование, мисля че носи таланта на прадядо си. Баща ми пък е уникален самороден талант в рисуването. Не успяхме да го убедим да направи изложба. Отказва - правел го само за удоволствие. Помня един детски портрет, който е рисувал, докато майка ми е била бременна с мен. Твърдят, че приликата била безспорна.

- А вашите хобита, страсти и занимания?

- За добро или лошо работохоликът няма много време за хобита. В някоя пауза умирам да аранжирам букет или цвете за подарък. Огромно удоволствие ми достави например да завърша курс по реставрация на хартия. И сега тя ме релаксира и тонизира почти колкото медитацията. Преди десет години преживях тежка семейна драма, след която реших, че повече от това няма какво да ме уплаши. Научих се да не се страхувам да поемам риск и отговорност за мен и за хората около мен. Винаги мисля за смисъла и проекцията на онова, което ми се случва. Май се описах като прекалено сериозен човек?

- При толкова книги в живота, коя ви е любимата?

- Милан Кундера, „Непосилната лекота на битието".