/КРОСС/ Цецка Цачева в момента сякаш води листата с кандидат-президенти на ГЕРБ. В президентската лотария вече са завъртяха и други имена. Всички се питат: кой ще бъде? Но нека в полето на този въпрос да помислим и за друго: какъв трябва да бъде българският президент?
Обречен да бъде блед и банален?
Ако попитате десет българи какво очакват от държавния си глава, положително ще чуете от повечето един и същи примирено-обезкуражаващ отговор: „Абе поне да не краде...". Това „да не краде" може да се разтълкува и по-широко: да бъде почтен човек. Но дори такова разширено тълкуване не елиминира потискащия факт, че хората на практика са свели надеждите и очакванията си до най-елементарното изискване към един политик: да действа нравствено, докато ги представлява. А когато летвата е поставена толкова ниско, потенциалният държавен лидер може да си позволи да бъде глуповат, безинтересен, банален, блед, мързелив и още какво ли не. През последните десетилетия има достатъчно подобни примери. Всъщност единственият български президент, който с политическото си тяло запълваше взискателно-широката ниша на поста, беше Желю Желев. И той единодушно беше демонтиран както от противниците, така и от съюзниците си - многозначителен факт за тъжната българска политическа действителност.
Един президент с толкова ограничени правомощия би трябвало да вземе две важни решения. Първо: дали иска да води хората или предпочита да върви след тях. И второ: дали може да ги обединява или се налага да ги разделя. Тези две дилеми отчасти се застъпват, доколкото водещият президент неизбежно рискува да раздели избирателите, а подтичващият подире им държавен глава по-лесно може да се представи като обединител.
"Аз не обичам държави, аз обичам жена си"
Иска се доста кураж, за да дръпнеш хората напред към възгледи и позиции, които за мнозинството все още са неприемливи. Легендарен е примерът с германския (в онзи момент все още кандидат-) президент Густав Хайнеман, който на въпроса дали обича държавата си, в далечната 1969 година смело отговори: „Ама моля Ви се, аз не обичам държави, аз обичам жена си. Точка!".
В българския случай президентът също трябва да заеме ясна, активна и критична позиция към национализма, колкото и модни да са в момента патриотическите жестикулации (главно на хора, които дори майчиния си език не владеят както трябва). Но той (или тя) ще бъде изправен/а пред още поне две мирогледни предизвикателства: категорично да застане зад евроатлантическия избор на България и в същото време поне да приглуши глупавата свада между т.нар. „русофили" и „русофоби". От международна гледна точка бъдещият български държавен глава наистина има историческа мисия: страната му да си остане прочутият досегашен „остров на стабилността", с висока подкрепа за членството в ЕС, в добросъседски отношения с Турция - и без да загърбва традиционните си връзки с Русия. Кой ще се справи? Нека видим тъкмо тези кандидати!
За финал - още две периферни очаквания, свързани с бъдещия президент. България няма никаква нужда от вицепрезидент. А резиденцията на държавния глава няма нужда от архаичните гвардейци с пачите пера.

Александър Андреев, Дойче веле