/КРОСС/Измина четвърт век от приемането на Конституцията от юли 1991 г. - държавен акт, положил трайната основа на свободата и демокрацията в България.

Над всичко стои идеята, че конституцията е писан израз на обществения договор между всички съставки и слоеве на нацията - те да живеят заедно и тя да бъде единна. Тъкмо тази политическа воля на привързаност към принципите на националното съгласие и стремежът към разбирателство са в същността на нашата конституция. Оттук произтича нейното върховенство, нейната абсолютна политическа легитимност, издигната до сакралност.

Не е вярно, че сегашната конституция била създадена, само за да обслужи прехода. Ценностите, залегнали в нея - свобода, равенство, уважение към достойнството на личността, цялата гама социални права на хората станаха пътният лист на България към Европа. Неслучайно тя получи впечатляваща подкрепа от международната общност, а водещи авторитети на европейския конституционализъм я сочеха и сочат за пример.

Свидетелствам пред историята - не беше възможно промяната да не започне с приемането на нова конституция. Обществото ни тръгваше по нов и непроправен път и той трябваше да се настели с нов и здрав конституционен паваж. За да не дрънка по него старата каруца на дотогавашните институции, теглена от дотогавашните закони. Демократичното държавно устройство и истинското парламентарно управление искаха нови устои, върху които да се градят държавата и системата на правата и свободите на гражданите.

Конституцията утвърди републиканските идеи и принципите на парламентарното управление. Целият въпрос е парламентаризмът да намери себе си като „управление чрез дискусия", а не да се превръща в диктатура на мнозинството, което не слуша дискусиите и силата на аргументите, а гласува със зеления бутон на съгласието за всичко, предложено му от собственото му правителство. И тук вината не е на конституцията, а в нейното погазване от страна на безропотно послушни парламентарни групи. Трибуната на парламента трябва да е амвон на свободния дух.

Наивни са, ако не недобросъвестни, речите и писанията, които периодично се хвърлят във въздуха, че нашата конституция имала повече недостатъци, отколкото достойнства. За стотен път ще кажа, че тя се оказа не юзди, а шпори на демократичните преобразувания в България. Българската конституция, като всяка друга, сковава само рамката на държавната власт и дава хоризонтът на бъдещето - нейният дух. Картината се прави от хората в институциите и органите на властта, и то в съдружие, защото картината е една и обща. Но те рисуват само ако могат и ако искат.

Още по-наивно е да се твърди, че институциите боледували, защото в конституцията нямало аспирин. Тя не е аптека, а сбор от норми за здравословен живот на институциите, стига те да ги спазват. Това значи те да бъдат подчинени на онзи дух на толерантност и на желание да живеем заедно, който пронизва цялото съдържание на българската конституция. Кризата в институциите не е криза на конституцията!

Разбира се, Основният закон не е вечен и непроменим. Но конституцията не е и подвижни пясъци, които променят формата си под стъпките на един или друг орган на власт или политик. Стабилитетът на държавата, чувството за сигурност за правата и свободите на гражданите искат конституционни промени да се правят само тогава, когато има добре осъзната и всеобщопризната обществена нужда. Те не могат да се раждат и да се консултират само по стаите на парламентарните групи и из офисите на неправителствени организации, а трябва да бъдат резултат от един мъдър, зрял, спокоен и всестранен обществен дебат.

Нека се помолим за тържеството на конституционализма, което значи - на истинската демокрация!

И да кажем на висок глас, но и тихо като в храм - да живее Конституцията!