/КРОСС/ Въведение

На 20.06.2016 г. Върховният съд на САЩ постанови решение по делото Uttah срещу Strieff, в което върховният съдия Соня Сотомайор изложи блестяща аргументация в защита на гражданските свободи. В продължение на години тя неизбежно ще бъде цитирана заради проникновения си анализ на значимостта на нарушаването на Четвъртата поправка на Конституцията на САЩ. В настоящия текст ще разгледаме правото на неприкосновеност през призмата на делото Uttah срещу Strieff на Върховния съд на САЩ, което постави важни въпроси за тълкуването на защитата на конституционните права и свободи.

Преглед на Четвъртата поправка

Първите десет поправки на Конституцията на САЩ се обозначават като Закон за правата и съдържат регламентация на фундаменталните свободи. Тълкуването на поправките на Конституцията се осъществява от Върховния съд на САЩ.

Четвъртата поправка на Конституцията на САЩ от 1791 г. гласи, че: "Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на тяхната личност, жилище, книжа и имущество не може да бъде нарушавано с неоснователни обиски или арести, а съдебни постановления за такива действия не могат да бъдат издавани без достатъчни основания, потвърдени с клетва или тържествена декларация. Такива постановления трябва да посочват конкретно подлежащите на обиск места и подлежащите на арест лица или конфискация на имущество".

Тълкуването на Четвъртата поправка се е променяло през годините, като защитата на правото е била ограничавана от по-консервативни състави и разширявана от разбиранията на по-либерални състави на Върховния съд, като например от състава по времето Ърл Уорън (1953-1969). Именно под неговото председателство са осъществени едни от най-дълбоките реформи в съдебната система на САЩ. След като Уорън напуска поста си, той оставя след себе си началото на нови тенденции в множество направления. Някои от най-значимите решения на съда са тези по делата "Мап срещу Охайо" (1961), "Гидиън срещу Уейнрайт" и "Миранда срещу Аризона".

Четвъртата поправката е в основата на "правилото за изключване", което гласи, че "доказателства, получени незаконно, не могат да бъдат използвани в наказателен процес" и е изведено от решението по случая "Мап срещу Охайо". Това правило изисква от съдебния процес да се изключват доказателства, събрани от полицейските органи по незаконен начин. Въпреки че много полицейски управления, особено в големите окръзи, се опитват да установят твърди правила, които полицейските служители да спазват стриктно при събирането на доказателства, тези усилия не могат да имат ефекта на правна норма. Именно поради различните полицейски практики и тълкувания от страна на по-долните съдилища какво точно представлява правомерно издирване и изземване на доказателства решението на върховните съдии по случая "Мап срещу Охайо" не се прилага последователно на цялата територия на САЩ. Още по-голяма роля за недостатъчно стриктното прилагане на това решение обаче играе и липсата на достатъчно последователна подкрепа на изведените в него принципи от страна на самите върховни съдии. То е прието само от част от тях, а през годините неколцина дори открито критикуват правилото за изключване на доказателства. Освен това някои последващи решения на Върховния съд разширяват приложното поле на законното изземване на доказателства и така допълнително ограничават изпълнението на това правило. В тази тенденция се нарежда и решението по Uttah v. Strieff.

Делото Uttah v. Strieff

Делото започва, както повечето дела, засягащи Четвъртата поправка, с незаконно претърсване. През 2006 г. Дъглас Факрел, разследващ в Градската полиция в Южен Солт Лейк, осъществил наблюдение на къща, след като получил анонимно обаждане за притежание на наркотици. За няколко часа в течение на една седмица той наблюдавал как хора влизат и излизат от къщата за кратки периоди от време.

Едуард Щрийф (Edward Strieff) е гражданин, който на излизане от наблюдаваната къща, в която живеел, бил спрян от полицейските органи като заподозрян за разпространение на наркотици. Извършено било претърсване на колата му, с което била нарушена Четвъртата поправка, изискваща наличие на повече основания за органите на реда преди да спрат гражданин и да осъществят проверка с цел установяване на самоличността му. Въпреки това полицията в крайна сметка установява, че Щрийф е имал неизпълнена заповед за задържане за нарушение на правилата за движението по пътищата. Наличието на това нарушение било използвано, за да се оправдае претърсването на колата му, в която било установено незаконно притежавани наркотици и лекарствени средства. Щрийф поддържал, че доказателствата трябва да бъдат изключени, защото полицаят не е имал достатъчно данни, за да го спре за проверка, поради което тя е незаконна. Обвинението отвръща с аргумента, че правилото за изключване не следва да се прилага, тъй като наличието на предходната заповед за задържане за нарушение на правилата за движение опосредява връзката между незаконното спиране и откриването на доказателства по време на претърсването. Върховният съд на щата Юта приел, че събраните при претърсването доказателства трябва да бъдат изключени, тъй като са установени след извършване на незаконна проверка на обвиняемия.

С гласовете на върховните съдии Томас, Джон Робъртс, Антъни Кенеди, Самуел Алито и Стивън Брайър решението на Върховния съд Юта е отменено. Мнозинството от съдиите на Върховния съд приема, че ако един полицай прави незаконна проверка и при проверката установи съществуваща заповед за арест, доказателствата, открити при проверката, не следва да се изключват. Въпреки това, в случай че е имало "грубо неправомерно поведение на полицията," което не е било налице в разглеждания случай, ще се прилага правилото за изключване на доказателствата от процеса. Съдия Брайер, който винаги до този момент е заставал на страната на Четвъртата поправка, се присъединява към останалите републикански кандидати при допускането на този значителен пробив в правилото за изключване на доказателства.

"Взетото решение по това дело позволява на полицията да ви спре на улицата, да изиска документ за самоличност и да извърши проверка за предходно нарушение на правилата за движението по пътищата - дори и да не сте извършили нещо нередно". Становището на мнозинството, написано от съдия Кларънс Томас, се основава на така нареченото "затихващо" изключение ("attenuation exception") от правилото за изключване на доказателства от доказателствения материал. Правилото е свързано с теорията за плодовете на отровеното дърво - негодни са доказателствата, които са събрани в нарушение на Конституцията и закона. Доктрината за "плодовете на отровното дърво" (формулирана още през 1939 г. в решението на ВС на САЩ по делото Nardonе v. USA) е относима към доказателства ("плодовете"), за разкриване на които е допринесло друго доказателство ("отровното дърво"), събрано при нарушение на конституционно установени изисквания и правила (причината дървото да е отровно).

Мнозинството приема, че "Доказателството е допустимо в процеса и тогава, когато връзката между противоконституционното полицейско поведение и събирането на доказателството е отдалечена (опосредствана) или е била прекъсната от намесата на определено обстоятелство".

Съдът приема, че установяването на наличие на заповед за арест е тази "намеса на определено обстоятелство", която позволява събраните при изземването доказателства по делото Strieff да бъдат приобщени към доказателствения материал, въпреки че представляват упойващи вещества, открити при първоначално незаконна проверка от страна на полицейските служители. Това тълкуване е в противоречие с правилото за изключване на доказателства, създадено, за да се осигури ефективно възпиращо средство срещу неправомерното поведение на полицейски служители.

Всъщност с аргументите си съдия Томас преобръща значението на правилото за изключване на доказателства с тълкуване, което създава стимули за незаконно полицейско поведение в бъдеще. Ако нечия лична карта незаконно бъде поискана за проверка и не бъде установено нищо нередно, е много малко вероятно проверяващият да бъде незаконно санкциониран. Но ако все пак при проверката бъде установено нарушение, може да се стигне до откриване на доказателства, което да доведе и до арест. При това положение за полицейския служител не съществува почти никакъв риск. Именно за предотвратяване на тази опасност е предвидено правилото за изключването на доказателства, събрани по опорочен начин, както обяснява и съдия Елена Каган в особеното си мнение, като посочва, че установяването на наличие на предходна заповед за арест за друго противоправно деяние е конституционно ирелевантно за настоящия процес.

Становището на върховния съдия Соня Сотомайор 

Върховният съдия Сотомайор постановява своето мнение в част четвърта на решението и изгражда силна защита на правилото за изключване на доказателствата и подчертава защо обезличаването на съдържанието му има голямо значение. Към особеното мнение на съдия Сотомайор се присъединява и върховният съдия Рут Бейдър Гинсбърг. Сотомайор посочва, че "Ако полицейският служител открие заповед за плащане на глоба, която сте забравили да платите, сега съдилищата могат да оправдаят незаконното ви спиране и ще допуснат като доказателство всичко, което е намерено, след като е установено наличие на такава заповед".

По-нататък посочва, че решението "означава, че вие не сте гражданин на една демократична държава, а субект на наказанието лишаване от свобода, субект, който само чака да бъде поставен в списъка".

Позовавайки се на федерални проучвания за гражданските права като доклада Фъргюсън, тя припомня как някои полицейски управления осъществяват незаконни претърсвания под претекст, че извършват проверка за неизпълнени заповеди за арест. Сотомайор подчертава, че най-малко 7.8 милиона американци имат издадени заповеди, често за дребни престъпления.

В известен смисъл противопоставянето на съдия Сотомайор на мнозинството не е учудващо, защото многократно е изразявала своите опасения за отслабената защитата на Четвъртата поправка.

Тя отбелязва, че незаконното спиране може да има много по-тежки последствия от неудобството, което се създава за всеки гражданин, когато бъде подложен на обиск и претърсване по този начин. По-нататък подчертава, че такъв тип претърсване може да е единствено унизително. Поради това следва да са налице конкретни причини, с които полицаят да обоснове своите подозрения за нарушение на закона, за да не са продиктувани действията му от етническата принадлежност, местоживеенето, облеклото и поведението на засегнатото лице - фактори, които превръщат правомощието му в субективна власт да се спре всеки гражданин.

Сотомайор изтъква, че Министерството на правосъдието наскоро е съобщило, "че в града Фъргюсън, Мисури, с население от 21 000 души, 16 000 човека са с неизпълнени заповеди". Това означава, че 76 на сто от жителите на Фъргюсън могат да бъдат спрени от полицейски служители. "В района на Сейнт Луис освен това служители рутинно спират хора - на улицата, на автобусни спирки или дори в съда без причина, различна от желанието на служителя да провери дали лицето има общинска заповед за арест."

Сотомайор коментира расовото измерение на спирането за установяване на самоличност и противоконституционното претърсване.

Според върховния съдия произволните правомощия, които това решение фактически предоставя на полицията, няма да се прилагат еднакво - не съществува вероятност полицията да започне да спира хората, които се движат в богат квартал и да искат документи им за проверка. Тези правомощия ще бъдат използвани предимно срещу бедните и цветнокожите, което създава риска те да бъдат третирани "като втора класа граждани".

Цитирайки W.E.B. Dubois, James Baldwin, Ta-Nehisi Coates and Michelle Alexander, Сотомайор накратко обяснява как тази произволна власт ще се прилага непропорционално спрямо най-уязвимите граждани. "Белият обвиняем в това дело показва, че ничие достойнство не бива да бъде накърнявано по този начин", пише Сотомайор. "Не е тайна обаче, че цветнокожите са непропорционални жертви на този вид контрол. В продължение на поколения цветнокожите родители възпитавали децата си, като ги напътствали никога да не тичат надолу по улицата, винаги да държат ръцете си по начин, че да са видими; дори и да не си помислят да отговорят на непознат - всичкото това заради страха как би могъл да реагира някой полицейски служител с пистолет на подобно поведение."

Няколко институции в Щатите са се вкопчвали в расовия проблем и, за добро или лошо, Върховният съд на САЩ е една от тях, но рядко досега този проблем е обсъждан толкова детайлно. "Ние не трябва да се преструваме, че огромен брой хора, които се натъкват на полицейските органи са изолиран случай." Сотомайор експресивно заявява, че в тази обстановка "гражданинът не може да диша" и в защита на аргументите си се позовава на изследването на двама правни учени, които обосновават, че всяка злоупотреба срещу цветнокожи често предвещава по-големи несправедливости, отколкото са очаквани.

В заключение върховният съдия Сотомайор обобщава: "... незаконните полицейските проверки ерозират всички наши конституционни граждански свободи и са заплаха за живота на всички нас... Дотогава, докогато гласовете на гражданите имат значение, ще имаме ефективна съдебна система ..."

Изразеното становище на Сотомайор не е просто едно ефектно опровержение на мнозинството по делото Strieff. То се превърна в брутален и необходим обвинителен акт срещу отстъплението от най-важните конституционни гаранции във все по-консервативните настроения на съда спрямо полицейското превишаване на власт и напомняне, че обезсилената защита на Четвъртата поправка има особено тежки последици за Америка, за малцинствата и за бедните общности. Същевременно някои анализатори на американското правосъдие отбелязаха, че в историята на Върховния съд на САЩ никой върховен съдия не е съчетавал така блестящо, както Соня Сотомайор, лична съпричастност, професионална мъдрост и юридически нюх. За съжаление, убедителното й становище е само особено мнение в това толкова важно за обществото решение.

* Материалът е препечатан от сайта "Съдебно право". Преводът и подборът е на Мария Йорданова Христова. Заглавието е на "Правен свят".