/КРОСС/ Миграционният натиск върху европейските граници ще продължи. Това не е криза. Става въпрос за дълбока трансформация, която ще определя през следващите години новите параметри на миграцията в световен мащаб. Както и до сега, основните дестинации на тази миграция ще бъдат високо развитите страни, но промените ще се изразяват в профила на мигрантите и техния капацитет за адаптация.

Изглежда, че най-важният въпрос за България в момента е да бъде удържан миграционния натиск и да не се допусне вълна от мигранти, които страната ни просто няма капацитет да приеме. Без съмнение това е въпрос от първостепенна важност за българските национални интереси, но неговите отговори не дават решение на следващата редица от проблеми, свързани с адаптацията и интеграцията на законно пребиваващите на българска територия мигранти.

През изминалите две години не постигнахме съществен напредък по отношение на обща европейска регулация на миграционния процес. Вместо към единна или поне добре координирана европейска политика политическият дебат деградира до панически и изолирани решения за ограждане и затваряне на границите в рамките на Европейския съюз, а не спрямо неговите съседи. Политическият дебат се отдалечи от същността на проблема, който подлага на огромен натиск принципи и ценности, върху които е изграден европейският проект. Днес самата концепция за правата на човека изглежда подложена на съмнение в името на колективните страхове, основаващи се на индивидуалното усещане за несигурност.

България не само ще приема имигранти, а и ще трябва да се научи да живее с тях. Когато дискутираме ефективността на охраната на границата или капацитета на специализираната администрация да управлява миграционния поток, не трябва да забравяме, че част от тези хора ще останат при нас.

Това не е само въпрос на пари, въпреки че от тактическа гледна точка онова, което спъва европейския дебат по миграционната политика, е именно в тях. Възпирането на мигрантите или защитата на границата е различен въпрос от това как ще се впишат в българското общество онези от тях, които пребивават легално в страната. Ако искаме да постигнем напредък в управлението на миграционните процеси, трябва да мислим и за интеграцията на имигрантите.
Състоянието на българското общество не предполага подобна стратегическа перспектива. През последните двадесет години ние се отдалечихме от разбирането за значението на солидарността и сплотеността за постигането на благосъстояние. Самият факт, че в България съществуват псевдо-расистки нагласи спрямо ромите, показва колко далеко сме от това да приобщаваме и интегрираме другите, онези, с които не само не сме живели заедно, а и никога не сме срещали преди. Колкото по-рано приемем, че част от мигрантите ще останат в България или ще бъдат върнати тук, толкова повече ще се доближим до реалните трудности, които ни очакват.

Няма съмнение в това, че профилът на движещите се хора се променя. Все по-рядко това са бежанци от военен конфликт. Огромната част от тях са млади мъже, което означава че този тип миграция се е адаптирал към стандартите на европейското пространство и разчита на организации като Червения кръст, за да поиска в следващ момент да се възползва от политиката за събиране на разделени семейства. Наблюденията на граничните власти показват, че нараства агресивността в поведението на мигрантите и това бележи нова съществена промяна в първоначалната ситуация.

Както и в самото начало, съществена част от мигрантите преминават незаконно границата, инвестирайки много повече средства и усилия в полза на организираната престъпност, отколкото в правната си защита.

Как тези хора могат да бъдат интегрирани в българското общество? Няма ситуация, при която България би могла да се изолира напълно и да заобиколи миграционния проблем. Ако някой твърди, че това е възможно, то най-вероятно или не разбира какво говори, или просто лъже.

Популистките призиви за затваряне на границите и възстановяване на т.нар. кльон, Гранични войски и затворените зони по съветски образец биха могли да окажат влияние върху президентските избори, но това не ги прави по-адекватни на реалността. Съоръженията по граничната бразда, известни като кльон, нямаха за цел да възпират някой, който иска да влезе в България. Те трябваше да препятстват опитите на българските граждани да напуснат света на „реалния социализъм". Сега ситуацията е значително по-различна. Емиграцията на българските граждани продължава едновременно с опитите ни да ограничим имиграцията.

Няма съмнение, че новите групи от мигранти, че новите движещи се хора, се стремят да се установят в големите градове, но не желаят да променят начина си на живот в съответствие с тях. Те очакват, че ще могат да се ползват от осигурителните системи на страните, в които живеят, но не са готови да се интегрират към пазара на труда и да допринасят за тяхното развитие.

Рискът не е в самото движение на хората, които търсят по-добри условия на живот, а в това, че интеграционният капацитет на собствената ни страна остава крайно ограничен. Българският пазар на труда не е в състояние да предложи среда, в която мигрантите ще бъдат мотивирани да променят отношението си към полагането на труд. Показателно е това, че една пета от младите хора в България нито работят, нито учат. Как да принудим онези, които ще дойдат да живеят с нас, да полагат труд и да плащат данъците си, след като не сме в състояние да наложим дори тези елементарни изисквания спрямо българските граждани?

Проблемът дори не е в броя на мигрантите, които в крайна сметка ще останат да живеят в България. Дори едно семейство имигранти е в състояние да предизвика социален конфликт, поради неразвитостта на социалната среда и неефективните ни публични институции.

Ефективната социална интеграция предполага устойчиви институции и силно гражданско общество, които в диалог помежду си биха могли да установят устойчив ред в социалните отношения. Този ред може да бъде постиган само чрез върховенството на закона. Дори и само един от тези елементи да не е налице, последиците рано или късно довеждат до открит конфликт.

Липсата на гаранции за върховенство на правото води до цивилизационен сблъсък, но не между различни религиозни системи, а между различни култури и начин на живот, които все по-често влизат в конфликт помежду си. Затварянето и изолирането на имигрантските общности рано или късно води до конфликт, който е неразрешим чрез общите модели на социална интеграция. Това е проблем на Европа и в по-малка степен на САЩ. Нациите, формирани от различни вълни от мигранти, инвестират в налагането на общ ред, при който водеща роля има гражданският статус. Европейските страни са по-склонни да се доверяват на модела на националната държава с една доминираща общност, смятайки че малцинствата рано или късно ще бъдат асимилирани. Но опитът от последните повече от петдесет години показва, че това вече не е вярно.

Възпирайки мигрантите, които се опитват да проникнат на наша територия, трябва да мислим за това как ще организираме отношенията си с онези от тях, които ще останат в България. А това означава да преосмислим преди всичко състоянието на собственото ни общество. Ако не направим това сами, няма да успеем нито да удържим миграционния натиск, нито да изградим устойчива среда за интеграция на чужденците. Именно затова истинският проблемът не е в демографската ситуация или в миграционния натиск, а в сплотеността, солидарността и качеството на живота на собственото ни общество. Както демографския колапс, възпроизвеждащата се бедност и задълбочаващото се усещане за несправедливост, така и рисковете свързани с миграцията са само следствия на състоянието на вътрешната дезинтеграция на българското общество. Това е политически проблем, чието решение не зависи от никого другиго освен от самите нас.

Автор: Антоний Гълъбов