/КРОСС/Една банализирана басня от Езоп твърди, че лисицата, която не може да стигне до гроздето, го обявява за кисело. Това ми напомня с далечен античен произход за всички онези, които в кампанията за президент казват: "Те ме канеха, но аз отказах", знаейки много добре, че няма да бъдат избрани. Но идеята, че с отказа си стават значими, ги устройва. До голяма степен днешните номинации са свързани с мисълта, че президентският пост е възнаграждение за това, че някой е умен. Посочват някого, възнаграждавайки го за това, което би трябвало да бъде най-естествената равносметка на една кариера, независимо дали си шофьор, чистач или ядрен учен. Затова, дори когато отказват, някои хора получават усещането за значимост.

Моята скромна представа за лоялност е свързана с това, че човек трябва да застане на страната на онези, които някога са го направили нещо. Смея ли да напомня, че на 63 години станах депутат и моята скромна публичност не се дължеше на това, че съм станал такъв, а на някаква друга причина. Даже мисля, че леко се затвориха някои мои пътища, когато станах депутат. Това го казвам не като оплакване, а като причина за лоялност. Преди да седнеш на маса и в легло, най-напред трябва да помислиш за какво го правиш. Затова нека хора, които тарикатски си смениха боята, сега да не ми говорят, че ако човек е лоялен, това е "комунистическо мислене". Няма "комунистическо мислене", както няма и "демократическо мислене". Има мислене. Джон Ленън, Бисмарк, създателят на американската атомна бомба Опенхаймер са били обявени за комунисти. Това е направено от безпомощност да бъдат обвинени в нещо друго - в непорядъчност, тарикатлък и пр. А днес се приема за естествено да преминеш през пет партии и да говориш за принципи.

Ако ще говорим за комунистическо мислене, то преди всичко е общност, това е човечеството. Дори и преди Иисус Христос това е било общност. Комунистическото мислене е признак, принцип и израз на човешката природа дълго преди Интернационала, преди Коминтерна - хората са се смятали за равни, дори и тогава, когато са били роби. Затова използването на израза "комунистическо мислене" сега е последното прикритие на безпомощния негодник. Използват го като упрек към онези, които са верни на една идея и които не са прескочили през пет лагера, за да инкасират парично, кариерно и имуществено своята условна опозиция.

Виждам как президентската кампания се превръща все повече в шоу за народа. Но в последните десетилетия президентската кампания по света стана шоу. Тия двамата в Америка, като ги гледа човек, за кого да гласува? От друга страна, когато се появява личност, характер, поведение, което е различно, то е смазано. Печалният край на кариерата на Бърни Сандърс показва, че конвенционалните хора, хората на статуквото, са много по-силни от тези, които искат да променят нещо. Той започна блестящо и завърши по шушумижки начин. Това е съдбата на съвременния свят, затова нямаме герои и затова има една безпомощност, която води до шоу изяви и ми прилича на времената преди двадесетина години, когато нашите актьори, за да се изявят и да напълнят залите, пееха цигански песни и имитираха цигански диалект. И днес прекрасни артисти, които могат спокойно да играят "Хамлет" и други драми, повтарят папагалски "Лотария България", защото това се цени и се заплаща по-добре.

Има държави като Франция например, в които президентската кампания протече в диспути между кандидатите по теми като брутен вътрешен продукт, икономика, доходи, какво мисли единият, какво мисли другият. Но президентът не може да бъде енциклопедист. Последният енциклопедист беше Спиноза. Изкуството на един политически деец или президент е в това с кого се обгражда, кого слуша, на кого се доверява. Не може да се иска от един президент да знае всичко за брутен продукт, за военновъздушни сили, за отношения с Китай и Русия и пр. Това се превръща в имитация, в симулация. И затова България е миниатюра на псевдополитиката, която съществува в днешния свят, защото политически идеологии и позиции зад политическите борби вече не съществуват. Те се манкират, те се симулират. Те са основа на различието, а него го няма, то се имитира. 

Днес много новоназначени туркофоби обявяват Турция за опасност, а забравят, че когато гласувахме за НАТО и махаха оградите по границата, понеже Турция ни е съюзник в НАТО, само четирима гласувахме против. Затова повтарям, че нашият президент трябва да бъде мистър Равновесие, което се съмнявам, че ще бъде постигнато.

Източник: в. Дума