/КРОСС/ Освен че реформите спряха, зацикли и реформаторското говорене. Партиите положиха максимум усилия, за да не бъде възможен друг арбитър освен премиера, коментира за "Сега" политологът Борис Попиванов

Освен на прага на президентски избори се намираме и на прага на нова парламентарна сесия. Народното събрание ще трябва да прави някакви неща. Един традиционен ритуал е откриването на сесията, когато лидери на парламентарни групи изнасят политическите и законодателните си приоритети, а медиите още в аванс започват да търсят коментари какво да очакваме като намерения.

Този път големи очаквания не се наблюдават, поне засега. Обикновено в предизборна кампания Събранието полуофициално хлопва кепенци, като провежда рехави заседания от дъжд на вятър, за да отвори пътя на депутатите да вървят по агитация. Едва когато президентските страсти утихнат, нашите избраници ще се заемат устремно с бюджета. А понеже и подготовката му не се обсъжда публично и не чуваме сензационни новини от финансовото ведомство, то налице имаме основателното предположение, че едва ли ще прочетем в проекта за този най-важен закон драматични промени спрямо досегашния курс. И следващата година - като настоящата. Бавно хлъзгане надолу, без реални приоритети, без целенасочено фиксирани от държавата "локомотиви" на икономиката, без ясна стратегия, но с малко по-ясни заеми. Накратко - бюджет, който ще се концентрира върху

кърпене на дупки там, където е необходимо

Все едно си на път, прясно асфалтиран от същото правителство.

Пък и кабинетът "Борисов 2" бе сглобен с две измъчени оправдания: да осигури стабилност и да тласне напред реформите. Каква стабилност донесе, ние си знаем. Колкото до въпроса за реформите, помним как в началото следяхме с хронометър коя от тях напредва по-бързо - образователната ли, здравната ли, съдебната ли. Всичките те накрая се омотаха в скандали и съмнения за нередности. Настани се усещането, че едни хора искат да вземат едни пари за сметка на публичното образование в полза на частното, на пациента в полза на здравните администрации, на едни лобита от съдебната система в полза на други.

Самата съдебна реформа, която бе и най-гръмко пропагандираната, затъна в исторически компромиси, в хода на които Реформаторският блок (РБ) успя да се надхитри сам, а набеденият за политически архипобедител Лютви Местан отиде на новогодишен купон и безславно изгърмя. След това, понеже една година, колкото и да е безсмислена, накрая свършва, дойде 2016-а и по инерция си поговорихме за реформи: антикорупционни, антитерористични, във вътрешното министерство, на още няколко места. Нещо бе прието, друго не бе,

от някои гари тръгнаха законодателни влакове,

на други гари спряха. И се умълчахме постепенно, за да обърнем взор към най-вкусната хапка от тазгодишния сандвич - анонимното президентско състезание.

Да теглим чертата. Онова, което що-годе добутахме до някаква цялостност, е една дясна пенсионна реформа на уж лявата АБВ. В резултат от нея Ивайло Калфин вдигна пенсионната възраст и сега шефът му Първанов не може да се пенсионира политически и продължава усилено да си търси работа.

Вторият продукт, който обаче никой не признава за реформа, са промените в изборното законодателство. Не само че никой не ги призна, но и никой дълго време не можеше да се ориентира какво точно се приема, кой го предлага, кой прави компромиси, кое е предпоследно и кое ще бъде обърнато наопаки на другата седмица. Да има задължително гласуване, ама да не е съвсем задължително, да ограничим българите в чужбина, ама да отворим вратичка да не ги ограничаваме толкова, и разни подобни лупинги, ето това стигна до съзнанието на публиката, която остана на километри от убеждението, че хаосът е преодолян и ноемврийската ни разходка до секциите няма да кулминира в нова Арена "Армеец". И инициатори, и критици се сдобиха с шанса да обругаят реформата като половинчата и недовършена.

А сега какво ни предстои? Май нищо

Реформаторското говорене зацикли по няколко причини. Първата е, че партиите по-скоро спират да виждат бъдеще за себе си в 43-тия парламент през законодателни предложения. Практиката показва, че те не успяват да защитят обществено идеите си като важни и необходими, после някой друг им взема инициативата, тя се променя до неузнаваемост, изпокарват се с други партии и в крайна сметка Борисов минава набързо между два мача, за да припише на себе си разрешението на проблемите и да обере позитивите. Вярно е, че премиерът с удоволствие конструира този модел, в който намесата му е незаменима за всяко по-сериозно парламентарно действие. Но е вярно също, че другите, водени от раздут егоизъм и взаимна подозрителност, от липса на воля и въображение, от политическа умора и бизнес страхове, положиха максимум усилия, за да не бъде възможен друг арбитър освен Борисов, за да няма други механизми за политически пробиви освен зависимите от личната му воля. Последицата е видима - всеки мисли, че ще го има в Народното събрание не благодарение на водената политика, а благодарение на решения, които ги взимат други.

Втора причина за затишието са дълбоките съмнения на партиите, че с реформи могат да спечелят електорални бонуси за себе си. Умората и недоверието отличават не само политическия елит, но и генералната съвкупност от избиратели. Правихме каквото правихме, и накрая "реформа" стана лоша дума, защото

хората я асоциират с упадък, безработица, хаос

и влошаване на положението. Напротив, много повече надежди извиква обещанието, че няма да променяш нищо, че ще удържиш нещата, че ще запазиш малко островче на стабилност в бурното море на световни и регионални трансформации.

Доколко това е постижимо, е друг въпрос. Но да не забравяме, че една реформа, все едно сполучлива или не, изисква да мислиш в някакъв хоризонт от време напред. А какво мислене в бъдещето, когато международните събития ни затискат, когато вече не знаем в каква посока да се кланяме, когато нямаме представа бежанци, война или нова криза ще ни ударят всеки момент? И когато към това се добавя страхът от едни предсрочни парламентарни избори, които ще доведат до Бог знае какво пренареждане на картите? Ясно е защо се стига до мислене ден за ден. Уви, ясно е освен това, че така държава не се прави. Ще наблюдаваме. Когато питали шопа за какво живее, той отвърнал: "Живеем, за да видим какво ще стане".