/КРОСС/ Американците могат да бъдат много брутални в политическите си описания на околностите. Ето защо те отдавна са изобретили много поетичен термин за президент, който се намира в последните няколко месеца на мандата си. Те го наричат "куца патка" (lame duck). Един политик минава в тази фаза, когато вече никой не се интересува от него, а всички чакат с нетърпение той да мине в историята и да освободи пространството за своя наследник.

Ето защо нашата българска куца патка на име Росен Плевнелиев е в състояние да събуди интереса единствено на трезвените представители на психодясното, ако изобщо има такива след 17 часа. Всички погледи са вперени в предстоящите избори, дори десните анализатори вече не се сещат за Плевнелиев, защото не им стига поетично въображение, с което да възвеличаят каквото й да е негово действие.

Въпреки това обаче, куцата патка все още получава трибуни. Наскоро получи близо час в предаването "Панорама", където да прави равносметка на мандата си. Това не беше политически разговор, а по-скоро риалити в стил "Искрено и лично", среща "ВИП-брадър". Плевнелиев успя да се изкаже по редица теми в обичайния си сюрреалистичен стил. Оказа се, че напливът на генерали за тези избори го дразнел. "С кого се каним да воюваме? Ще стреляме ли понякога", попита той и изсумтя. Разбира се, ако срещу него имаше истински водещ, веднага щеше да го затапи като го попита - как така не го притесняваше да бъде министър в кабинета на един генерал, а сега изведнъж, когато се появиха други генерали, те изведнъж станаха обект на притеснение. Ако имаше водещ, веднага щеше да посече и друга част на бълнуванията на куцата патка. Като, например, как не се срамувал, че свалил доверие от Станишев, Местан и Орешарски през 2013 година, когато те предложили едър медиен собственик за шеф на ДАНС. О, да! Така беше свалил доверието от тях, че подписа промените в закона, за които се знаеше, че се правят за един-единствен човек.

Играта на политическа наивност днес е знак, че имаме човек, който смята, че публиката се състои единствено от идиоти. А няма как да пропуснем и величавото му изстъпление, че искал да чуе какво мислят кандидатите за президент за Крим. Което щеше да е прекрасно, ако Плевнелиев, вместо да ходи да взима отличия в Киев, беше попитал майдановската власт защо затваря журналисти, защо поощрява убийствата на несъгласни, за тайните затвори, за мъченията, за разгула на "Десен сектор" и затварянето на очите пред откровения фашизъм.

Но темата ни не е за куцата патка, макар че щеше да е хубаво да продължим разговора за блатото от двойни стандарти, лъжи и откровено лакейство, в които Плевнелиев е нагазил до ушите. Потресаващо впечатление правеше друго. Поведението на водещия Бойко Василев по никакъв начин не можеше да се опише като журналистическо. По едно време имах чувството, че той ще започне да припява "алелуя" след всяка изцепка на госта му. Гледаше го с обожание, с известно религиозно придихание и май почти беше готов да залее сълзи, че куцата патка си отива от политическата сцена. В България сме се нагледали на всякакви гадости, но тази беше особено мерзка.

И тогава изведнъж схванах откъде произтича този нелеп романтизъм, тази телевизионна политическа сапунка. Преди време анализаторът Валентин Вацев, в пристъп на вдъхновение, създаде термина "политически кръг "Америка за България". Под това имаше предвид, че това е конгломерат, който включва няколко партии, медии, журналисти, известни "общественици", разглезени от грантове. Нещо като политическа паяжина, която се изживява като паралелна власт, като задкулисен генератор на влияние, който си въобразява, че може да налага темите на дневния ред на страната и да пие кафе веднъж месечно с американския посланик, който и да е той.

Бойко Василев е сред стипендиантите на "Америка за България" и може би заради това превърна едно легендарно предаване в стерилен продукт, който става за гледане, единствено ако човек е злоупотребил с бирата. А Росен Плевнелиев беше политическия пик на този кръжец. Те си го отгледаха като в инкубатор, инвестираха медийно в него, опитаха се да го наложат като върховен дипломат и едва ли не основен стратег, но проблемът е, че нашият президент беше "куца патка", дори и когато това време не беше наближило. Той е нещо като чудовището на Франкенщайн, което така и не успя да получи самостоятелен живот. Съсухреното ГМО, което не проби на пазара. Зловещата фондация "Америка за България" пет години имаше свой президент, но жалко за всички останали българи, които изобщо не получиха такъв.

Телевизионното интервю в "Панорама" беше просто още един знак, че политическият кръг все още е във фазата, в която лее сълзи за своя несполучлив експеримент и тепърва трябва отново да реорганизира силите си, за да си намери друга марионетка.

Нека сега само да посочим данните. Разбира се, че името "политически кръг "Америка за България" е метафорично и относително, но описва тихите не толкова тайни връзки между няколко партии, сред които Реформаторския блок и части от ГЕРБ, с медийната империя около вестник "Капитал" и още няколко сайта на щедра издръжка на "Америка за България", а оттам и към фигури, които обичат да се пишат за "граждани", макар и да са надъхани десни активисти до такава степен, че вероятно като видят името Иван Кръстев, стават от масата и започват да се кълнат в Небесния господар на грантовете. Само да ви напомня, че именно Кръстев се оказа в дъното на последната международна афера, в която се набърка нашето правителството - опита Ирина Бокова да бъде сменена в състезанието за генерален секретар на ООН. Нейното избиране ще е смъртоносен удар върху политическия кръг "Америка за България", защото ще унищожи основните им опорни точки, че те са единствения говорител на световната универсална истина у нас.

Това, което описваме, не е конспирация, а съвсем реална политическа паяжина, която веднага пискливо би отрекла своето съществуване, а вестник "Дневник" сигурно ще даде трибуна на десен анализатор, който да напише поредната статия за хибридната война срещу интелектуалните съвести на американския посланик, която се води у нас. Но винаги има начин да се докаже обратното. И това са общия кръг от теми и каузи, които вълнуват описвания политически субект. Той действа на няколко нива. Първото ниво е истеричният антикомунизъм. Понеже историческата ирония не познава граници в своето развихряне, голяма част от днешните либерални съвести са деца на комунистическата номенклатура. Този факт няма заличаване. Той е упорит като срамни въшки. Единственият начин да бъде отклонен е, през истеричното поведение спрямо комунизма. То има двоен ефект - от една страна, отклонява въпроси за биографията, от друга - привлича вниманието на чуждите фондации и те развързват кесиите. Не напразно част от грантополучалите получиха възможности за политическа изява. Гражданският сектор, по-скоро узурпираният граждански сектор у нас, действа като лаборатория, която отсява патетичните викачи от прагматичните злобари и вторите стават депутати, а пък на първите им дават я телевизионни предавания, я да пишат проекти, които носят заглавие от типа "Влиянието на комунизма върху българската телесност в постмодерния дискурс на садо-мазо либерализма". Или нещо подобно.

Именно политическият кръг на "Америка за България" и неговите идеологически и финансови стипендианти се опитват да наложат като основна тема за страната съдебната реформа, а не бедността. Целта на занятието е социалните проблеми да бъдат изтикани в девета глуха, защото те са добра база за автентично недоволство, а подобен тип бунт е смъртоносен за зализаната олигархия. Има вестници, които могат да раждат текст след текст, посветен на тази тема, в които се говорят едни и същи неща до умопомрачение.

Политическото крило на "Америка за България", длъжни сме да го отбележим, е доста по-неефективно. Вярно е, те си имат народни представители, откровени лобисти и скучни анализатори, но политиката в България все още не е лабораторен продукт, а се нуждае от автентични основи и това е причината представителите на кръга да линеят на избори. Това е парадокса - те са първи приятели с всеки нов американски амбасадор, но се чувстват в чужбина в мига, в който излязат от идеалния център на София.

Вероятно това е причината всъщност политическият кръг да гледа да превземе като хидра всеки опит за външна политика у нас. Сред последните пет министри на външните работи трудно ще открием някой, който да не гравитирал край тях. И това си личи по резултатите - България за една бройка щеше да прави румъно-турска-българска флотилия в Черно море, яростен защитник на санкциите срещу Русия е, а българските външни министри все едно са правени по един и същи антропологичен модел.

Всъщност описваме тази паяжина не като опит за нейното оскверняване, въпреки привкуса на политическа оранжерия, а като едно от обясненията защо в България никога нищо не се променя. Тук алтернативата на една безумна политика е още по-безумна политика. "Америка за България" се е погрижила народа да изпростее достатъчно, че никога да не си даде сметка защо и как го прецакват. Сега като ги гледаме как са се насочили към образованието, не бих се учудил, ако училищата станат развъдник за бройлери, които никога, ама никога няма да осъзнаят докрай своето място в този свят и себе си като личности, които може да са носители на промяна.

Успокоение има единствено в миговете, в които човек се разделя с куците патки, които са ни били представяни с години като нещо голямо. Като Плевнелиев. Само седмица след неговото махане никой няма да си го спомня. Ще го гледаме единствено по новините я като шеф на нещо европейско, я като скъпо платен читател на лекции пред скучаещи американци.

А междувременно, паяжината ще се е опитала да изобрети нещо друго.

Но също така карикатурно.

Автор: Александър Симов (Поглед.инфо)