/КРОСС/Новият президент ще бъде определен след балотаж между Цецка Цачева и Румен Радев, единодушни са социолозите. Но този втори тур пък гласовете ще бъдат на кантар. Всичко това означава само едно - че за четвърт век в политическите нагласи на българина нищо не е се променило.

И че на 6 ноември ще станем отново свидетели на поредния сблъсък не толкова на левите и десни електорати, колкото между евроориентираните и на консервативните избиратели. Въпреки че в България нещата са отрай време объркани и консервативно настроените хора всъщност са леви. Поне по общоприетото разбиране на определенията.

Така беше в края на далечната вече 1991 г., когато се проведоха първите преки избори за държавен глава, съгласно току-що приетата конституция. И тогава кандидатите бяха 22-ма, сред които напълно неизвестни личности, издигнати от мистични инициативни комитети и още по-мистични маргинални партийки.

Като жреца на Тангра Йоло Денев или пернишкия Киро Либерало. В същите тези избори сериозните опоненти на синия кандидат д-р Желю Желев бяха Велко Вълканов (БСП) и първият роден политик популист Жорж Ганчев. Неговите над 16 процента на първия тур бяха първият знак, че на Балканите демокрацията ще има други проявления.

Така на втория тур се получи резултат, който напълно отразява българската политическа посихология. Колкото и да бяха силни тогава антикомунистическите настроения, или по скоро, желанието за промяна - все едно каква - на балотажа всички тези именни и безименни канидати за славата застанаха зад двойката Вълканов-Воденичаров. Не просто като опозиционери, а защото като цяло обществото не беше много сигурно именно каква точно промяна иска. Д-р Желев все пак успя да се пребори за поста с далеч не убедителните 52,85 процента.

Следващите избори за "Дондуков" 2 през 1996 г. бяха в условията на засилващата се икономическа криза. На "Позитано" разбираха това и се спряха на възможно най-неизбираемата фигура - тази на проф. Иван Маразов. Блестящият траколог просто бе неразпознаваем за масовия избирател. Въпреки този факт и въпреки трицифрената инфлация и очертаващия се тотален крах на правителството на Жан Виденов той получи на втория тур над 40% срещу синия фаворит Петър Стоянов. Изборните победи на Георги Първанов през 2001 и 2006 г. бяха резултат на специфични ситуации. Първият път - на двусмислената позиция на Симеон Сакскобурготски, чиято харизма беше в апогея си. Вторият път, когато срещу Първанов на балотаж се изправи Волен Сидеров. Така

у нас се разигра в български вариант "френският синдром"

от 2002 г.
Тогава срещу Жак Ширак се бе изправил Жан-Мари льо Пен и във Франция бе издигнат призивът "По-добре мошеник, отколкото фашист!". Като резултат комунисти и социалисти гласуваха за Ширак. У нас това прозвуча като "по-добре бивш комунист, отколкото фашист!".

И дори тъмносините лидери призоваха с гробовни гласове привържениците си да гласуват за Първанов. И те го направиха, макар и с отвращение, както гласи един стар руски виц на тема алкохол. На което плюс, разбира се, и подкрепата на ДПС, се дължат тези съкрушителни 75,48 на сто, получени тогава от Първанов в балотажа.

През 2011 г. нещата уж бяха вече по спокойни. ГЕРБ беше вече управляваща партия, разполагаща със съответните властови и материални ресурси.

И въпреки това кандидатът на левицата Ивайло Калфин постигна респектиращите 47,42% на балотажа срещу Росен Плевнелиев.

Ето защо на очаквания балотаж на 13 ноември сега може да се случи всичко. Защото все още твърде много хора са именно това, което социолозите и политолозите определят съвсем правилно като ляво националистически електорат. Който си обича Москва, мрази или най-малко е скептичен към Вашингтон и Брюксел, и откровено страда за времето на Тато. А отношението му към хората от Третия свят не е много по-различно от това на американските "ултраси" от южните и западни щати. Този електорат със сигурност може да сложи прът в изборната машина на ГЕРБ, която трябва да изстреля Цецка Цачева към "Дондуков" 2.

Източник: Константин Събчев, Стандарт