/КРОСС/ Когато наближава 1 ноември, все повече установявам, че буденето не е приятно. Честването на будителите е исторически аналог на продължителното невежество, в което изпада българската нация след тежката завеса на една чужда и враждебна власт. Неслучайно обаче този празник се институционализира едва след Първата световна война, когато България е в голяма угнетяваща драма от поражения и от несбъднати блянове, както се пее в песента, и се търси някаква духовна компенсация на всичко онова, което очаквахме в началото на ХХ век да бъде реализирано като българска идея. Тази вече позната случка за софиянци, застанали под балкончето на Вазовата къща, най-добре свидетелства, че те не се навеждат пред генерали, пред мъдри политици и изкусни дипломати, а търсят някаква утеха именно в нашето духовно минало.
Горе долу така е било и с нашите будители тогава, когато се е създало впечатление, че българите са скъсали със своя предишен книжовен живот, със своето държавно великолепие и са се трансформирали в прости овчари и копачи, верни поданици на падишаха, които се интересуват повече от цената на свинското месо на Солунската митница, отколкото от това дали да имат държава като вече създадените съседни балкански страни. Днес това се възпроизвежда по един гротесков начин, защото тогавашните будители са имали за свой модел и кумир от миналото не античната култура на Гърция и Рим, а нашите собствени персонални символи от нашата книжовна школа. Днес под будителство се разбира подражание на най-лошото от това, което има на Запад - от корупцията до дебелашкия език, който виждаме, че присъства не само в нашите кампании, даже нашите кампании са по-изискани. Значи отново свидетелстваме как от Запад се вземат не позитивите, а само негативите. И дали става дума за телевизионно шоу или партийна програма, те до голяма степен възпроизвеждат само онова, което е достойно за презрение, но го внасяме от западния свят. Това опростачване, което наблюдаваме днес, фактически е едно от многото свидетелства за симбиозата между негативите на Запада и нашите собствени негативни качества. Днес, колкото повече си вулгарен, толкова повече си център на вниманието. Виждаме какви телевизионни обръщения, какви просташки крамоли и свади ни се поднасят, но това за жалост се харчи, това привлича повече внимание, отколкото истинското в политиката. Както Миле Китич събра повече слушатели на своя концерт, отколкото Брайън Адамс. Така че опростачването има успехи тогава, когато намира среда. Обикновено онзи политик, който се опитва да бъде цивилизован, сдържан, умерен, той засега няма този успех, който имат хората с вулгарно поведение. Това означава, че манталитетът на нацията ни вече е спаднал на едно много ниско ниво, той ерозира.
Но това не се дължи само на външно влияние. Години наред наблюдаваме как образованието и науката, които поддържат ниво на мисленето, у нас съзнателно се унищожават. Науката и образованието са последните ни опори - стига да не се симулира наука и да не се изтъква образованието като бюрократична способност. За мен е важно кой учител какво преподава, а не каква длъжност има и какви интервюта дава за спасението на българското образование. Същото се отнася и за науката, когато е истинска наука, а не симулативна.
Сега говорят за една европейска програма и едни 350 млн. евро за наука, от които обаче са изключени хуманитарните науки, които крепят духовността. Това е, част от триумфа на комерсиализирания материален свят. Да направиш една паста за зъби днес е по-важно, отколкото да напишеш фантастична поема. Това не е само външно влияние. Ние имаме и в това отношение негативни традиции, които обаче никога не са били в такъв мащаб и с такова влияние, каквито са днес. Никога истинската интелигенция не е живяла в разкош и дори в удобство, но все пак тя е запазвала своите позиции, тя е запазвала своята условна, достойна, различна независимост. Днес имаме едно преплитане, при което интелектът е пречка в политиката, а не мост към нея. Виждаме фалшиви дипломи, фалшиви познания по езици, виждаме декларирана известност в чужбина и пр. Ако един човек е интелигентен, той никога няма да каже сам, че е такъв.
Продължаваме обаче да празнуваме будителите, макар че това понятие вече е толкова опошлено! Днес някой начинаещ футболист може да каже, че Христо Сотичков е негов будител. А будител означава да застанеш срещу вятъра на невежеството, срещу вятъра на забравата. Често пъти тези будители и преди са били подигравани. Знаем случая в Елена, където казвали на даскала: ама ти искаш повече от говедаря! Но днес това е въведено в чудовищни размери. И за да празнуваме днешни будители, трябва да признаем, че спим. А събуждането наистина е неприятно за този, който сладко спи.

Андрей Пантев, в. "Дума"