/КРОСС/ Проведените през последните две години референдуми в Европа вероятно ще изпарят у мнозина убеждението, че "народът винаги има право". Никога не става въпрос за "народа" като цяло, а за по-голямо или по-малко мнозинство, което с решението си ангажира всички останали. Всъщност това е и характеристиката на всеки референдум, важен инструмент на демокрацията. Нека повторя, референдумът е като скалпел, може да помогне, но може и да нанесе непоправими вреди - зависи от начина, по който го използвате.

Макар да не достигат едва 13 000 гласа, за да стане задължителен, инициаторите на референдума в България през 2016 г. спечелиха: 71.94% избраха въвеждането на мажоритарна система в два тура и абсолютно мнозинство за парламента; 61.89% се изказаха за задължително гласуване и на референдумите; 72.16% гласуваха да намаляване на държавната субсидия за политическите партии повече от 10 пъти. Слави Трифонов обяви:

"Политическата класа получи звучен шамар

от своя суверен, от своя началник, с гласуването на този референдум. 3 млн. човешки съдби и личности показаха, че искат те да бъдат управляващите."

Това е вярно само в първата си част - резултатите на референдума показаха огромното недоверие на гражданите към професионалната политика, към политическите партии, към политическия елит. Втората част от заявлението е в най-добрия случай желано бъдеще, но иначе евтин реверанс към "народа" и най-вече към зрителите на "Шоуто на Слави". На референдума са гласували почти 3.5 млн. души - едно недостижимо число, ако не беше по същото време като президентските избори (гласували над 3.8 млн.). По трите въпроса имаше гласували против (над 0.5 млн. по първия и третия, почти 1 млн. по втория), както и средно 330-350 хиляди по всеки въпрос не са избрали някоя опция. Следователно сме далече от това да обявим, че "народът" иска мажоритарни избори, задължителното гласуване и драстичното намаляване на партийните субсидии - всъщност референдумът показва, че по тези въпроси има разделение. В действителност с "да" на въпросите са отговорили средно 32%-37% от всички избиратели.

В една толкова изчерпана електорална демокрация, при която

гражданите нямат доверие дори на изборите,

те използват всички достъпни възможности, за да изразят омерзението си от политическата класа. Въпросът е доколко това омерзение, преливащо в гняв, може да навреди дълготрайно на самите граждани. Така както един яростен човек е способен да навреди и на себе си. Ако приемем, че референдумът е успял юридически и е станал задължителен (или парламентът приеме съответните законодателни промени), ще сме в ситуация, в която народът е навредил на самия себе си.

Най-сериозната промяна ще предизвикат мажоритарните избори в два тура с абсолютно мнозинство. Привържениците на системата ни убеждават, че тя се прилага в такива стари демокрации като Великобритания и Франция. Пропускат да допълнят, че в Европа тя се прилага още в Македония, Беларус и Азербайджан, а като смесена (паралелна) система в Русия, Украйна, Армения, Грузия и Латвия. Да не говорим, че от всичките европейски държави тя се прилага като единствена едва в 5 държави. Останалите (повече от 20) използват пропорционалната система -

вероятно не са вникнали в доводите

на нашите инициатори на референдума.

"Мажоритарната система избира хора с качества, а не послушковци", твърди убедено Слави Трифонов. Независими в смисъл на избрани не по партийно предложение кандидати, и в мажоритарно избраните парламенти има единици: във Великобритания и Франция те днес са между 3.2 и 3.7% от депутатите. Инициаторът на референдума твърдеше също така, че малките и средни партии не изчезват от парламентите, избрани с мажоритарни избори. Прав е, не изчезват, но са толкова незначителни, че повечето обичайно разполагат с 2-3 места. Това е ефектът от мажоритарната система - политически монопол на две партии при фактически контрол върху номинирането на кандидатите. Нямаме основание да смятаме, че в България ще бъде по-различно.

Ще добавя и още нещо - едномандатните избирателни райони. Навсякъде борбата за тяхното разчертаване е била много остра. В старите демокрации отдавна действат независими комисии, но българският опит ми подсказва, че едва ли такава независимост ще е постижима у нас. В България един мажоритарен район ще има средно около 25 000 избиратели - достатъчно малко, за да се опасяваме, че контролът върху района от страна на местен бизнесмен или групировка ще бъде много лесен. Вижте на много места избираните мажоритарно кметове - нима забравихме за Филип Беев във Велинград и много други подобни случаи. За сравнение, избирателният район във Великобритания е средно от 70 000 избиратели, а във Франция е средно от 100 000 избиратели.

Ако към мажоритарната система добавим и

драстичното намаляване на партийната субсидия,

ефектът от партийната монополизация ще се усили - малките партии фактически ще изчезнат поради липса и на средства, големите ще продължат да трупат пари по сметките си. Ако към това затвърдим и задължителното гласуване - монополът на големите също ще стане задължителен. Подписах текст, който предупреждава за недемократичните последици от въвеждането на мажоритарен вот с абсолютно мнозинство. Реакцията на Слави Трифонов на това предупреждение беше такава: "Това, което говорят в момента политолозите, е последният изблик на болка. Когато най-много го боли човек, най-много пищи". Отново е прав, писъкът ще бъде много по-мощен в цялото общество, когато предлаганата система бъде въведена.

Автор: Антоний Тодоров
Източник: Сега