/КРОСС/ Президентските избори предизвикаха размествания на политическите пластове. Безспорно ситуацията изглежда доста сложна. Правителство в оставка при президент с изтичащ мандат, който не може да разпусне Народното събрание. Резултати от президентските избори и референдума, които са ясен сигнал за сериозна динамика в обществените нагласи. Недоверие към политическите сили и изхабяване на магическата сила на „марката Борисов". Какво ще се случи от тук нататък в най-голяма степен зависи от три ключови актьора на демокрацията - президент, политически партии, медии и гражданско общество. Въпросът е дали ще решат да действат като институции на демокрацията или ще използват институциите в името на индивидуалния си интерес.

На пръв поглед нещата изглеждат ясни и регламентирани от конституцията, особено след отговора на КС по питането на президента Плевнелиев за възможността за насрочване на изборите при действащ парламент. В този смисъл не би следвало да има проблем, ако се следват зададените от върховния закон стъпки. Ролята на президента е ключова в такива ситуации. Той трябва да обере властовия вакуум, като по този начин гарантира политическата стабилност. Това се случва както посредватом спазването на конституционните процедури, така и чрез посланията на държавния глава.

От тази гледна точка позицията на Плевнелиев за наличието на политическа криза изглежда меко казано странна. Странна изглежда и логиката президентът да бави процедурите по консултациите с политическите сили за съставяне на кабинет, при положение, че ГЕРБ и БСП (без чиято подкрепа подобен кабинет изглежда невъзможен) категорично се обявиха за предсрочни избори.

Възможните хипотези са две. Или Плевнелиев не е в състояние да излъчи служебен кабинет, или не желае да поеме по-голяма отговорност в края на своя мандат. Опитът да се внуши на Румен Радев формална роля в настоящата ситуация не отговаря на конституционните норми. Радев ще има такава (и то изключително важна) едва когато официално встъпи в длъжност. Дотогава той няма никакви институционални функции и всяко негово действие с право ще бъде тълкувано като част от политическото задкулисие.

В контекста на предстоящите парламентарни избори и резултатите от референдума политическите партии са поставени в ситуация на своеобразен когнитивен дисонанс. Пред тях стои дилемата дали да подчинят поведението си на борбата за избиратели или да изпълнят демократичните си функции по агрегиране на социалните интереси и инситуционализация и рационализация на социалните и политически конфликти. Първият вариант предполага по-висока степен на конфронтация и радикални, популистки политически предложения от типа „следваме волята на народа". Втората изисква повече разум и търсенето на консенсус, а това означава сериозен дебат и търсене на компромиси както между партиите, така и между партиите и гражданите.

От тази гледна точка идеята настоящото НС да приеме спешно промени в изборното законодателство, които да влязат в сила за предсрочните избори изглежда встрани от всякаква демократична логика. Първо, защото 43-ото НС се ползва с изключително критични нива на обществено доверие, което поставя под въпрос легитимността на неговите решения. И второ, за да бъдат смислени подобни промени, е необходимо доста време - както за задълбочен и аргументиран дебат, така и за прецизиране на техническите процедури.

От ГЕРБ побързаха да потърсят радикално политическо позициониране - пълна промяна (свикване на ВНС, мажоритарни избори, нула лева партийни субсидии, 120 депутати) и то веднага. Парадоксалното в случая е, че Бойко Борисов отправи това предложение с уговорката, че неговата реализация ще доведе до сериозни негативни политически последствия. От това дали най-голямата партия ще се откаже от политическата доктрина на ината до голяма степен ще зависи накъде ще тръгне политическият дебат. И дали въобще ще има такъв.

При ситуацията не реконструиране на политическата реалност в условията на ниска легитимност на политическите елити, медиите и гражданското общество могат да изиграят съществена роля. В моменти като този обществото не просто гледа телевизия, но и слуша внимателно, за да може да се ориентира в новата обстановка. Затова е изключително важно какви послания и интерпретации ще зададат рамките на новия смисъл. Медиите (в това число и социалните) могат се превърнат в двигател на диалога, като го поставят на рационално критична основа. Това обаче няма как да стане, ако част от лидерите на мнение не заменят своя елитарен снобизъм, индивидуални делюзии и политически пристрастия с експертиза и търсене на решения, и ако медиите не загърбят фокусирането си върху конфликта и сензацията.

Настоящата ситуация е своеобразен тест за зрелостта и на политиците, и на гражданите. Рискът тя да предизвика политически трусове с непредвидими последствия е голям. Потребността от промяна е съществено осезаема и е въпрос на избор в каква посока ще бъде насочена тя. Пътищата са два - революционна деструктивност, базирана на емоциите или повече предвидимост и системност, основани на разума. И двата варианта имат своя чар и своите поддръжници. И ако нещо ги обединява, то е разбирането за промяна като повече спокойствие, сигурност и справедливост. За да се случи това, независимо кой от вариантите възприемем, задължително трябва да минем през по-голяма институционализация на политическия процес - подчиняването му на формалните правила и публичния интерес за сметка на индивидуалната воля някоя настояща или бъдеща медийна звезда.

Автор: Страхил Делийски
Източник: Икономист