/КРОСС/ Френският философ Мишел Онфре публикува втората част от своята "Кратка енциклопедия на света" (Brève encyclopédie du monde). Обширен труд, който очертава зараждането и края на юдео-християнската цивилизация. Мишел Онфре не пощадява нито християнството, нито революцията, нито съвременната епоха. Интервю с един интелектуалец, който не подлежи на категоризация, публикува "Фигаро".

- "Упадък" (Décadence), втората част на вашата "Кратка енциклопедия на света", очертава зараждането, апогея, а след това и края на юдео-християнската цивизилизация. От книгата ви става ясно, че това не е нито радостно събитие, нито нещастие, а факт. Откога датира началото на този упадък?
- След като се роди едно дете, то е достатъчно възрастно, за да умре. Моята схема е виталистична, тя предполага, че така както един вулкан или тектонските плочи имат свой собствен живот, така и цивилизациите имат свой живот. Този живот може да бъде прекъснат от събитие, както едно създание умира в ранна детска възраст, или по-късно, във възрастта на разума, на стогодишна възраст. Философът и лекар виталист Биша дефинира живота като "съвкупност от сили, които се съпротивляват на смъртта".
Ще ви кажа една баналност - една цивилизация живее, докато се съпротивлява на онзи, който желае смъртта й. Отслабена, в един момент тя не може повече да се съпротивлява, тогава умира. Ако отслабването засегне слабо и хилаво тяло, то може да го превземе бързо. Но, когато става дума за силно и здраво тяло, тогава е по-дълго. Нашата цивилизация е на две хиляди години, това е достойно за уважение при смърт.
Що се отнася до нашата цивилизация, в продължение на хиляда години разумът е служел, за да оправдае вярата - за да напредва бързо. От отците на Църквата до схоластиката. Идва момент, в който разумът вече не работи в полза на вярата, както някога при Августин или Тома Аквински, а в полза на онова, което я подлага на съмнение, на критиката, на онова, което изследва нейните причини и исторически основи. Ренесансът е този момент като цяло. За да бъда по-точен, ще кажа, че началото на края започва с откритието на текста на Лукреций "За същността на нещата" (...). С пълния си материализъм и присъщата си радикалност, този текст става оръжие за масово поразяване на католическата вяра: през януари 1417 г., когато Поджио, велик италиански ерудит и хуманист, открива тези страници в един манастир във Фулда, това беше първата пукнатина в сградата. Впоследствие тя се пропуква до срутване...

- Християнството е много отслабено в Европа, но все пак остават един милиард християни на земята. Папа Франциск е по-популярен от всякога. Наистина ли тази религия е на път да изчезне?
- Трябва да кажем за кое християнство става дума! Далеч е времето, когато католическата религия обединяваше вярващи, които бяха твърдо убедени в непорочното зачатие, в тайнството на причастието, в папската непогрешимост, в Светия дух на Петдесетница, в Успение Богородично, във възкресението на плътта! Католицизмът след Втория ватикански събор секуларизира католическата религия, превръщайки вярващия народ в сила на истината, равна почти на тази на пастора. Светостта, трансцендентността, тайнството често изчезваха в полза на един бойскаутски морал, един вид католически социален договор.
Бенедикт ХVI, който пледираше за безшумно връщане към онова, за чието унищожаване бе допринесъл с Втория ватикански събор, се оказа принуден да подаде оставка - ще узнаем ли някога истинските причини за това доброволно отказване на един папа, който надживява физически (и толкова по-добре за него...) това странно събитие от края на февруари 2013 г., т.е. почти преди четири години... Замяната му с един папа, до такава степен йезуит, че прие францисканско име, също има значение. Католицизмът триумфира в медиите, защото папата умее да ги използва, като йезуит, а не защото привлича привържениците на един изтощен католицизъм. Медийното количество и броят на вярващите не казват нищо за теологичното качество на вярванията. Когато папа Франциск каза преди точно две години, на 15 януари 2015 г.: "Ако един голям приятел говори лошо за майка ми, той може да очаква удар", аз не съм много сигурен, че Рим все още е в Рим...

- С какво може да бъде заменена нашата цивилизация?
- С онова, което ще се окаже по-силно от нея и срещу което тя няма да може да се бори. Демографията, забранена наука в съвременното медийно пространство, ни казва, че бялата и католическа Франция върви към изчезване. Аз не се шокирам, не предлагам никаква реакционна политика, за да попреча на това, не се присъединявам към хора на оплаквачите, чиито имена всеки знае, аз констатирам, така както Мишел Фуко обяви смъртта на човека, чието лице ще изчезне от пясъка на един плаж, залят от морето, че можем да обявим в същия дух смъртта на европейския човек, който някога беше предимно бял и юдео-християнин. Това е така, отвъд добро и зло. Демографията свидетелства в полза на Африка, на Китай, на Индия и Азия. Отговорът на вашия въпрос се крие в тези страни...

- Бихте ли казали, като Мишел Уелбек, че "оцеляват онези, които вярват във вечния живот. Религията винаги печели накрая"?
- Не. Религията печели винаги в началото, но накрая винаги губи. Смятам, че цивилизацията се образува единствено на базата на религия. Свещеното е нужно и само един изостанал свят е способен да го предложи на възможно най-голям брой хора. В началото винаги е имало воин, но той е бил придружен от свещеник. Той има за задача да вкорени свещеното слово възможно най-здраво в хумуса. В един момент остава само воинът, свещеникът не намира вече приемници за своите фикции. Но воин без свещеник е обезоръжен човек. След обезглавяването на Луи ХVI вече има само воини без свещеници. С други думи, марионетки в примката на иманентността. Тук също и отново просто констатирам, без да се радвам или шокирам.

- Вие сте материалист и въпреки това пишете, че няма цивилизация без религия, която да я вдъхновява. Значи признавате, че човекът е обзет от духовна тревога. Как обяснявате това противоречие?
- Атеизмът не е преобладаващ в една цивилизация, в нашата цивилизация. Той дори е рядкост. Откровеното отричане на Бог, или поне неговото обяснение като измислица на хората, за да издържат пред очевидността на смъртта, засяга малцина. Всеки има религия под ръка, с вярата в нещо след смъртта. Този ужас от нищетата на човек без Бог, толкова добре анализиран от Паскал, когато казва, че човешката ситуация е на хора, оковани в мазе, чиято врата се отваря и пропуска светлината, само когато палачът идва да потърси онзи, когото ще убие, ми изглежда справедлив! Религията се храни от този ужас. Тя иска реалното да не е истинско и фикцията да бъде по-истинска от нея: смъртта, която е истинска, не е такава, а безсмъртието, което не е, е истинско: ето я цялата религия. Цивилизацията кристализира около тази онтологична нужда.

- С религиозния атеизъм вие свързвате социалния атеизъм. Така че сте безмилостен с идеологиите и прогресизма: Френската революция, комунизма, но също така консуматорството. Не сте ли в крайна сметка анархист?

- Думата "анархист" е зле конотирана: това е епитетът, който характеризира онези, които поставяха бомби през ХIХ век, размирниците, които искат да свалят социалния ред с барут, атентатите, извършени с прочутите адски машини - първите саморъчно направени бомби на терористите. Това е традиция от ХIХ век, която все още има своите привърженици. Тя не е моя.

Съществува едно второ значение, по-неизвестно, малко техническо, което препраща към Прудон, според когото анархията, която той нарича положителна, е начин на договорена организация на обществото. Това е самоуправлението, хоризонталната власт, създаването на свобода чрез конкретни, практически и ненасилствени формулировки. Това наистина е моята чувствителност.
Моят социален анархизъм засяга вярванията на либералните десница и левица, но също така вярванията на радикалните левица и десница, които се заблуждават, защото вярват, че якобинската държава е идеалната механика, докато властта трябва да се върне на народа, за да управлява сам своя общински, местен, департаментален, регионален живот, след това, чрез системата на областните парламенти, които посочват личностите по логиката на императивния мандат, да управлява също своя национален и международен живот. Ще публикувам през март книга по този въпрос: деколонизирането на провинцията. Това ще бъде моят принос към президентските избори...

- Много политици или интелектуалци смятат носталгията за патология. Вие не прикривате известен брой човешки, регионални, творчески, политически връзки. Носталгичен човек ли сте?
- Когато е необходимо, да: загубата на онова, което беше по-добро и по-хубаво, отколкото днес, може напълно основателно да породи съжаления. Мирно време в миналото е по-добро, отколкото военно време днес, време на разума някога е по-хубаво, отколкото време на кретенизъм днес, време на свобода е по-хубаво от време на ограничение днес, време на любов към литературата вчера е за предпочитане пред днешното време на презрение към нея.
Но ако днес е по-добре от вчера, тогава предпочитам днес: по-напреднала медицина за по-добро здраве, лесни за достъп и употреба цифрови технологии, които позволяват достъп до културата, изчезване на неуместните йерархии, което позволява наистина договорни и иманентни отношения, по-малко феодален статут на жените, отколкото преди май 68-а, и ред други неща.
Онези, които са само консервативни, грешат, онези, които са само прогресивни, грешат: трябва да се съхрани съвършенството и да не се доверяваме на онова, което ни дърпа надолу. Понякога прогресът е регрес, защото дърпа надолу, понякога консерватизмът е прогрес, защото поддържа съвършенството. Понякога е обратното. Единствено интелигентността се съобразява с нещата. Не идеологията...

- Дълго време ви приписваха политически амбиции. Изборите през 2017 г. важен залог ли са според вас или са тривиално събитие в един процес с безкрайно по-голям мащаб?
- Те са отдръпване назад, за да скочиш по-добре... Наблюдава се е известно търпение, защото всеки знае, че изборите ще ни отърват от един президент, отхвърлян дори в собствения си лагер... Но изборите ще доведат човек, който ще продължи да води същата политика, защото тя се осъществява в либералната рамка, наложена парадоксално от маастрихтската държава. Ако случайно един Меланшон или една Марин Льо Пен дойдат на власт, за да провеждат различна политика, те ще имат същата съдба като Ципрас и "Сириза", техните герои: уклон към авторитарност, наложен от маастрихтска държава с необичайно тоталитарна формула. Тогава народът ще разбере, че отричането от демокрацията, което насища медиите, е било игра, в която той е загубил. Тогава улицата би могла да вземе думата...

- Четейки ви, човек остава с усещането, че светът се срива и това сриване може да помете всичко със себе си. Защо, въпреки тази мрачна констатация, продължавате да пишете, да преподавате във вашия народен университет, да участвате толкова активно в интелектуалния живот?
- Защото не ни остава нищо друго, освен елегантността. Да умреш прав, с усмивка, след като ти лично не си допринесъл и с най-малкото за тази катастрофа.

Източник: Гласове