/КРОСС/ Щом Европа не отваря парадните си порти през Виена, Турция опитва да влезе през задната врата в Кипър

Турция измисли как да влезе в Европа, след като не постигна нито безвизов режим, нито ускоряване на преговорите за членство в ЕС. От 500 години е вперила поглед към сърцето на континента и се натъква на пречки все някъде около Виена. Днешният турски президент Реджеп Ердоган, който не крие султанските си маниери, изглежда се е поучил от грешките на предшествениците си и коригира тактиката, без да се отказва от стратегическите им амбиции.

Фронталната атака на крепостта Европа очевидно е безсмислена, защото само засилва отбранителните рефлекси на държавите, които не са забравили историята си. Ако Ердоган продължава същата политика, няма да види членство в ЕС до края на мандата си, дори и да се провъзгласи за пожизнен президент. Най-неочаквано обаче

се разбърза да реши кипърския проблем

Миналата седмица в Женева за първи път бе свикана "историческа" конференция, за която се твърди, че може да сложи край на 43-годишното разделение на острова.

За нейната сериозност свидетелства фактът, че събра на една маса не само ръководителите на кипърските гърци и кипърските турци плюс обичайния посредник от ООН, но също така външните министри на трите държави, гаранти на мира в Кипър - Гърция,Турция и Великобритания - заедно с новия генерален секретар на ООН Антонио Гутериш, председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и комисарката по външната политика и сигурността Федерика Могерини. Появиха се даже съобщения, че за Женева се стягат лично Ердоган, гръцкият премиер Алексис Ципрас и британската премиерка Тереза Мей, които имали готовност за финално споразумение при достатъчен напредък на преговорите. Напредъкът не бе достатъчен и те не отидоха, но бе насрочен нов кръг (най-рано на 23 януари), като преди това експертите се събират на 18 януари.

Какво означава за Турция да постигне споразумение за бизонален федерален Кипър, щом дава знаци за дипломатическа отстъпчивост? Ни повече, ни по-малко -

да пъхне крак в задната врата на Евросъюза,

като я отвори с ключ, ръждясвал четири десетилетия. Кипър е член на ЕС от 2004 г., но само с южната си гръцка част, без северната, която се мисли за отделна Севернокипърска турска република (призната единствено от Анкара). Ако федералната цялост на острова бъде възстановена, северната му част автоматично ще се присъедини към ЕС по начина, чрез който бившата ГДР стана член на Евросъюза, без дори да й се налага да води присъединителни преговори и без да доказва, че изпълнява копенхагенските критерии за функционираща демокрация. Още на следващите евроизбори през 2019 г. в Европейския парламент за първи път ще влезе поне един турски депутат като представител на компактна турска общност. Кипърската делегация се състои от шестима евродепутати и в момента всички са гърци. Но при 18% от населението в бъдещ обединен Кипър турците ще имат възможност да излъчат и свой евродепутат. Изглежда малко за 751 членове на ЕП, но ще е исторически пробив.

И сега няма пречка политици от турски произход да влязат в ЕП, но не и като представители на етнически прочистена турска територия. При евентуална нова ситуация в Кипър само турците (инструктирани от Анкара) ще решат кого да пратят. Ако пък се стигне до ротационно президентство на Кипър, както настояват турските представители, нищо чудно турчин да влезе в Европейския съвет наравно с президентите и премиерите на другите европейски държави.

След турската окупация на северната част на острова през 1974 г. там се заселиха много хора от континентална Турция, които едва ли някой ще посмее да изгони, защото според приблизителни оценки те и децата им съставят почти половината от кипърската турска общност (между 300 000 и 500 000 души по неофициални оценки). Засега те са под покровителството на 35 000 турски войници, които Ердоган все още не мисли да изтегли или ако се съгласи да намали присъствието им, ще го направи на етапи и разсрочено за години (неслучайно преди конференцията в Женева бе напомнено, че руските войски се изтегляха четири години от бившата ГДР).

Главният препъникамък

продължава да бъде турското военно присъствие на острова. Другите спорове изглеждат по-лесно решими. На преговорите миналата седмица лидерите на двете кипърски общности Никос Анастасиадис и Мустафа Акънджъ за пръв път си размениха карти докъде смятат да се простират администрираните от тях територии. Картите бяха заключени в каса на ООН в качеството й на посредник за преговорите. В момента кипърските турци владеят 37% от острова. Гърците са съгласни да им признаят 28.2% от бъдещата държава, а турските претенции са за 29.2%. Вижда се, че числата се сближават и при допълнително дипломатическо усилие може да съвпаднат. Могат да бъдат уредени и взаимните имуществени претенции за обезщетяване на принудително изселените представители на двете общности от едната в другата страна на разделящата ги "зелена линия" (162 000 кипърски гърци и 48 000 кипърски турци). Все пак става дума за пари, колкото и големи да са сумите. Освен това е възможно да се уреди завръщане на част от изселените - Никозия настоява за връщане на 80 000 - 90 000 души, а турската страна - на 70 000. Като най-труден се очертава спорът за градчето Морфу в северозападната част на острова, което е преименувано на Гюзелюрт. Преди половин век там живееха главно гърци и почти никакви турци, а сега е обратното. Населението е 13 000 хиляди души, а районът е важен, защото произвежда над половината от цитрусовите плодове на острова.

Икономическите интереси на двете общности могат да се балансират при добра воля между тях, но решаващи са

стратегическите интереси

на силите, които ги насочват отвън. Гърция отдавна си е извлекла поуки от краха на режима на черните полковници през 1974 г., които имаха глупостта да свалят чрез преврат първия президент на Кипър архиепископ Макариос, амбицирани да присъединят острова към "майката родина". Затова тя е склонна да се откаже от статута си на страна гарант на независимостта на Кипър, каквато е въз основа на споразумението от 16 август 1960 г. Великобритания, като бивша владетелка и настоящ гарант, също показва такава готовност, макар и да запазва двете си военни бази на острова. Турция обаче няма такова намерение. Нейното военно присъствие се оправдава само от качеството й на държава гарант, макар че Гърция отдавна не заплашва с нищо независимостта на Кипър, нито има териториални претенции към него.

Ердоган ще пази до последно най-силния си коз в преговорите и затова още след временното им прекъсване в петък веднага отсече: "Ясно заявихме на Кипър и Гърция да не чакат решение без Турция като гарант. Ще бъдем там винаги". Но си запази терен за маневриране, като добави: "Освен ако и двете страни не се изтеглят". Мистерията остана, защото Гърция не е окупирала южната част на острова и не е ясно какво реципрочно изтегляне има предвид.

Последната дума изглежда ще е негова, защото след опита за военен преврат на 15 юли 2016 г. натика в ъгъла турския генералитет и сега най-твърдият противник на изтеглянето на турската армия от Кипър е принуден да мълчи. Ердоган си развързва ръцете, колкото повече засилва властта си. Планът му да превърне Турция в президентска република се изпълнява методично. Скоро ще стане възможно с едно мръдване на пръста си да реши дори такъв заплетен проблем като кипърския. Друг е въпросът какво ще струва на самите турци авторитарната му власт.

Без да послуша нито една от критиките на Евросъюза за погазването на демокрацията, Ердоган пак ще си осигури чрез марионетки място в ЕС. Освен това

има и друг залог зад кипърския проблем

В акваторията на острова, както и в недалечните води на Израел бе доказано наличието на големи запаси от природен газ. Разработването им ще има икономически смисъл, ако находищата се свържат чрез газопровод към европейския пазар. От Израел през Кипър естественият му път би бил към турския бряг, който е само на 72 км. Така няколко големи газови потока (включително от Русия, Азербайджан и Иран) ще се събират в Турция, за да продължат към Европа. Ердоган ще държи ръка върху крановете, от които ще зависи дали, например, несговорчивата с него Австрия ще смекчи историческата си твърдост в името на по-доброто си газоснабдяване от юг. Тъй като трасето на запад най-вероятно ще мине през Гърция, подобряването на отношенията с нея покрай уреждането на кипърския проблем вероятно ще е необходимият допълнителен бонус.

България, естествено, ще остане страничен наблюдател, но едва ли някой ще се интересува от нея, след като самата тя не успя да се ориентира какви са собствените й национални интереси в политическите и икономическите игри наоколо.

Автор: Светослав Терзиев ("Сега")