/КРОСС/ Нужно ли му е на турския президент да агитира на територията на държави от ЕС за предстоящия в собствената му страна референдум? Някои анализатори намират това за наложително, така той щял да бетонира подкрепата за амбицията си да получи още повече правомощия. Други смятат, че успехът му съвсем не е сигурен, позовавайки се на известния в Турция социолог Кемал Юскиаз, според когото цели 40 на сто от сънародниците му били против създаването на президентска държава във вида, в който Ердоган я жадува. Само 28 процента били "за", а една трета още не били взели решение как и дали въобще да гласуват.

Дори и така да е, това все пак е само социология, а резултатът от вота може да е доста по-различен. На нас поне това ни се е случвало не веднъж и два пъти. Знаем как се организира и контролира гласуване, как се преброяват бюлетините, как се попълват протоколите. Още по-лесно това може да се осъществи в югоизточната ни съседка, за която Чийдем Акьол, авторка на биографична книга за Ердоган, пише, че Турция сега е "страна на хора, които се страхуват, че ще им отнемат паспортите, ще ги арестуват или ще ги уволнят, само защото се отнасят критично към правителството". И че след опита за преврат президентът е извършил "гигантска чистка срещу всичко и всекиго, който не споделя мнението му". За всеки здравомислещ е пределно ясно, че при тази съборена в партер демокрация референдумът ще приключи с триумф за инициатора му.

Тогава защо Ердоган толкова настоява негови министри да говорят на митинги в страни от ЕС? И защо така невъздържано, гневно и заплашително реагира на отказа, получен от Холандия и Германия? Още повече, че както отбеляза и Венецианската комисия към Съвета на Европа, даже депутати от втората по големина опозиционна партия в Турция в момента са в затвора. Поради тази причина те не могат да агитират в собствената си страна, а същевременно президентът иска привържениците му да правят това в чужбина. Да, той има нужда от образа на външния враг, за да решава вътрешни проблеми. И да, той се стреми да задържа турците в ЕС в тяхната култура по произход. Защото, ако те се европеизират, ще му бъде много по-трудно да им влияе. Но това не е всичко.

Няма как да не прави впечатление, че квалификациите, които Ердоган и министрите му употребяват, са все в една и съща гама. Президентът сравни властите в Хага с "останки от нацизма" и ги нарече "фашисти", а за Германия каза, че си служи с "нацистки методи". Външният министър Чавушоглу определи Холандия като "столица на фашизма". А социалната министърка Кая призова целия свят да се бори срещу тази "фашистка практика". Защо Ердоган не нарича лидерите на европейските страни "комунисти" и не ги обвинява в комунизъм, както биха сторили някои родни политици? Сигурно е наясно с тази теория, а още по-сигурно е, че не изпитва любов към предишния строй в Източния блок. Но е наясно и че на Запад няма особена чувствителност към тези понятия. Други са главоболните квалификации там. Ако чуят някого да се притеснява на глас, че примерно с правата на човека се отива твърде далеч или че маса мигранти, нямат никакво намерение да се интегрират, въобще не спорят с него. Наричат го "ксенофоб" и даже "расист", и разговорът приключва. И той се примирява, защото не е полезно за семейството и кариерата му да го имат за "нацист" или "фашист". Което пък позволява на Ердоган да удря западняците със собствените им камъни по собствените им глави. Неслучайно реакцията в Стара Европа на турските упреци е толкова болезнена. Не стига, че е дала подслон и е отворила социалните си програми за хора, които не споделят нейните ценности, пък сега трябва и да приема обвинения в нацизъм и фашизъм.

На Ердоган не му е до няколкото процента, които би получил от турците в ЕС. Той нанася превантивно удари на Европа, за да оправдае отсега собствените си действия след предстоящия референдум. Нарочно се цели в най-болното място - в отдавна отхвърлената от западните общества практика на нацизма и фашизма. Позволява си го, защото се чувства силен. Не само с геостратегическото положение на страната си, така важно за отбранителните и всякакви други намерения на НАТО. Нито пък само заради кранчето с бежанците, което държи в ръцете си. А и защото Европа му изглежда слаба. Не икономически и социално, а политически. Сигналът, който изпрати Франция с разрешаването на митинг в Мец с участието на турския външен министър, няма добър ефект. Оказа се, че и по този въпрос скоростите са различни. А Ердоган това и чака. За него евробаирите вече не са опасни. Сега - за митинги, а след референдума - за още по-сериозни действия.

Източник: Иво Атанасов, в. Дума