/КРОСС/ На 7 април светът се събуди след американска интервенция срещу военна база на правителствените войски в Сирия. Какво толкова, ще кажете. Кой ли не сипе огън и смърт над вече де факто изчезналата държава в Близкия изток. Новините за това вече са просто част от информационния шум, започнахме да ги приемаме като нещо нормално, като естествената среда на международната ситуация.

Ходът на САЩ обаче вече прилича на слагане на пръста на спусъка. И на децата вече е ясно, че Сирия никога не е имала нещо общо с войната в Сирия. Страната просто се оказа на кофти място на картата в кофти време от еволюцията/деградирането на човешката цивилизация. Тя е просто територия, на която САЩ и Русия водят очевидно вече започналата Трета световна война.

И най-тъжното - по всичко изглежда, че няма кой да спре това безумие.

Имат ли САЩ доказателства, че Асад е използвал химическото оръжие? Не. Може ли да се вярва на Асад и Русия, че със сигурност не е използвано такова от правителствените сили? Не. Първата жертва в тази война не бяха войници, нито мирни граждани. Първата и най-голяма жертва беше информацията. За да стигнем до днес, когато практически всяко нещо, случващо се в Сирия, а и не само, може да бъде точно толкова абсолютна истина, колкото тотална лъжа. А това, повече от всякога, намирисва на началото на края.

В момент, в който двете суперсили изглеждат като озверели питбули, лаещи грохотно в лицата си с огромните си ядрени зъби и едва удържани от все по-крехките вериги на разума, единствената надежда остава Европа. Не е нужно тук да уточняваме дали става въпрос за ЕС, за напускащи и идващи членки или за периферни държави.

В тази секунда и нито момент по-късно Европа трябва да осъзнае, че тя не е някакъв страничен свидетел на безумието на две самозабравили се нации. Европа трябва да отвори поне едното си око, за да види, че тя всъщност е по средата на фронта, в най-опасната, ничия земя. Защото по време на бой именно там е смъртта, там са битките, там е и кръвта. Не в добре укрепените окопи на биещите се. Нито в още по-далечните щабове, където на сигурно от артилерията бесни генерали рисуват смърт с лека ръка на картата.

Днес трябва да бъде зададен един единствен въпрос - има ли политик, партия, организация или държава в Европа, които да отворят очите на объркания народ на Стария континент и да спрат безумната гибел, към която са ни понесли американци и руснаци? Има ли хора, които да пожалят авторитета си, но да сложат прът в колелото на летящата към пропастта кола?

От всичко най-ужасяващ е ступорът, в който са изпаднали всички по върховете на най-силните нации на континента. Тотално объркване и невъзможност за заемане на елементарна позиция. Така нареченият враг Русия срещу така наречения приятел САЩ. Всички си даваме сметка обаче, че отношенията в този триъгълник са много, ужасно много по-сложни. Но това не може да бъде оправдание за бездействие!

САЩ е с население около 320 милиона души. Русия е 140 милиона. Европа в момента сякаш страда от българския синдром - толкова много да вярваш, че си малък и незначителен, че дори това да не е така, всички започват да вярват в тази лъжа. Европа, със своето население, икономика и история, може и трябва да бъде диктуващият събитията на международната сцена, а не онова свито момченце в класа, което отнася шамари всеки път, когато някой от гамените отново скъса лентата.

В гените на всяко същество на тази планета е да се съпротивлява, преди да падне в лапите на хищника. За съжаление обаче има и един друг природен феномен. Веднъж хваната от лъва, антилопата изпада в хормонален шок, който изключва сетивата и, за да не изпитва болка, докато бъде разкъсвана. Единственият въпрос днес е дали Европа има сили да се съпротивлява или вече сме в онова състояние на кома, в което просто ще наблюдаваме отблизо собствената си гибел.

Автор: Иван Петров, ОФФнюз