/КРОСС/ Лека-полека, започнахме да свикваме как се управлява страната ни през последните години.
Няма нищо по-стратегическо, а ей-така - някой нещо се досети и то започне да се прави. Ако никой не се досети нищо, върви си рутина. Папките се местят, все има какво да се довършва, какво да се поправя или пооправя. Сегашно продължително време.

Повърхността на застиналото обществено езеро са набраздява само когато олигархични, задкулисни, корпоративни, частни, въобще някакви различни от националните и общите, интереси решат, че има какво още да поискат да бъде направено в тяхна полза. Тогава си заръчват онова, което искат и то като лобистка поправка към закон или като лобистки мотивиран закон се приема. В случай, че не може да стане без закон, иначе изпълнителната или местната власт и сама може да отвърне на политическото заръчване и да направи каквото трябва да се направи.

Изобщо, управлението на България се храни с еврофондове и с парите на данъкоплатците, а в резултат не върши нищо по-трайно, дългосрочно, оставащо за поколенията, произвеждащо бъдеще и като не върши почти нищо съществено, то почти не греши. А като не греши, каквото и да стори, все е за хвалба. Ако пък не е за хвалба, за да няма поне малко по-масови недоволства, на обществото се подхвърля някоя и друга дъвка, да си прави балончета с нея и да се чува понякога Пук! И този Пук! да се смята за активна гражданска позиция.
Ние вече свикнахме така да си вървят нещата, казано нечестно всичко ни е наред. И така може да се живее! Живее се някак, караме я някак си. И не ни е чак толкова лошо, защото може и по-лошо да стане. А на тЕя, дето не им харесва, те са в условията на свобода на избора. И този избор не е само Терминал 2. Той е и Терминал 1, и Централна гара. И Централна Автогара...

Та с вътрешната ни политика свикнахме, по-скоро с нейното правене и още повече - с нейното управление.
Моята тревога е за външната ни политика. Понеже сериозният дебат липсва, а аз не разбирам много от предизвикателствата във външната политика, повечето от притесненията ми са интуитивни, подсъзнателни. Начинът по който се правят някои важни неща във външната политика ме изнервя със съмнения вътрешно, става ми все по-неспокойно и по-тревожно. Не съм успял и не зная дали ще успея да формулирам по-ясно това, което в мен поражда на първосигнално ниво несъгласия и опасения. Можеха някои експерти, на чието мнение разчитам, да снемат част от интуитивните ми несъгласия и вътрешните опасения, но и експертите са все по-зависими от властта, властта установи монопол върху експертността и експерт все повече е само този, който се съобразява със и служи на този монопол. Ако не го прави, той или е абсолютно нечуваем, или си рита трудовата книжка. А да сте видели еексперт с ритната трудова книжка? И всеки ритнал си трудовата книжка се измъчва в осъзнаването, че вече вход към експертизата е именно трудовата книжка, а без нея той става маргинал, радикал, твърде краен, критикуващ не принципно, а по принцип.

А аз - на интуитивно все още ниво - се опасявам и притеснявам от някои външнополитически активности. Не мога да оценя полезността ми. Без информация е като без кислород, задъхваш се, колабираш. Но все ми се струва, че начинът, по който се правят нещата и вземат решенията във вътрешата ни политика, описан тук в началото, не е особено продуктивен, а може да се окаже и контрапродуктивен във външната политика.

Във външната политика се обвръзват изключително преплетено отиващи далеч в миналото проблеми, нагласи, настроения, интереси. Там даже всяка мъничка стъпчица може да има огромни последици, камо ли пък някакви или дори всякакви импулсивни подскоци и възторжени полети. Там е важно да се отчитат миналото, настоящето и бъдещето на отношенията със съседи и партньори, с опоненти и днешни приятели, а утрешни възможно защо не и врагове. Там не е много разумно да се действа със същата искрена простота, свещена самоувереност, че се докосва шлиферът на Господ, че се прави нещо историческо, че какво толкова трудно има в разрешаването на дълголетни проблеми или в хитруването, което се смята за дълбоко ешелонизирана стратегия.

Така свръхоптимистично, импулсивно, с чувство за избраност, с простички ходове, за които никой досега кой знае защо не се е досетил, не знам дали може да се прави нещо епохално, да се извършват пробиви през минни полета на Историята, да се разсичат възли, които, като се разсекат, могат да се окажат нови примки.

Страх ме е държавата ни да не заприлича на коня на моя дядо, на стар-татко ми, който бе забравил в един момент, че е вързан за крака с въже, а то беше по-дългичко от обикновеното, по-различно на вид, по-тънко, но по-здраво, създаваше му лъжливото усещане за непозната доскоро свобода, и така се бе унесъл в хрупането на трева в тази свобода, че като видя една кобила наблизо, затича се стремглаво към нея, срина се по нанадолнището, дръпнат от въжето, падна лошо, удари си муцуната в камъка и замалко да си счупи разкървавения и зверски прежулен крак. А кон като си счупи крак, гръмват го и край...

У нас, защото нещата опират до нашия народ, може всичко, а най-вече може да си управляваме така, както се управляваме - в сегашно продължително време, без нищо особено да се случва, освен ако не трябва да се прокара нещо по-лобистко, но и за него пошумим, пошумим, па клекнем.

Само че навън нещата опират не само до нашия народ, а и до други народи - приятелски и не толкова, да не кажа за някои от тях и по-неприятелски думи. Там нещата опират и до други лидери, които понякога виждат по-надалеч, надигат се на пръсти, за да видят какво има и зад хоризонта. Там опират нещата и до държави, които знаят и 2, и 200. Хем могат да правят като кучето върху сеното - нито го ядат, нито го дават на другите. Хем могат така да си изиграят картите, че ние накрая да бъдем изиграни, без да разберем откъде ни е дошло. Нещо повече, там нещата опират и до международни структури, с които трябва да синхронизираме действията си и да не ги мислим за по-глупави или по-малко умели и далновидни от нас.

Именно защото от това, че нашенските номера и нашенският стил на правене на нещата във вътрешната политика могат и да вършат някаква работа при народ като нашия, не следва, че те ще вършат някаква работа и във външната политика, а могат дори да свършат доста зле за народа ни, аз изпитвам чисто интуитивни засега притеснения, че ентусиазмът, липсата на каквито и да било съмнения, отсъстието на каквато и да е самокритичност, сладкото усещане, че се прави История, може да ни излезе скъпо.

Това, че нещата могат да се виждат лесни, не значи, че те са лесни. Това, че липват сериозни познания за Историята, не значи, че в Историята няма нищо чак пък толкова трудно. Това, че няма кой да ни посочи заблудите, не значи, че не си играем с огъня. Това, че е страшно интересно да се изживяваш като Държавник, който със замах разрешава считани доскоро неразрешими и анализирани обективно като трудно разрешими проблеми, не значи, че си вече Държавник.

Огледалото може да лъже. Ако е криво.

Източник: Проф. Слатински, Фейсбук