/КРОСС/ В края на миналия месец в един и същи ден се случиха две събития от сходна кръвна група. Най-напред бе публикувано съвместно научно изследване за свободата на изразяване - Института за политика и Института за изследване на населението и човека при БАН. Както можеше да се очаква, тя си остава ценност за над две трети от българите - цели 84 процента.

Но социологическият рентген показа и някои затъмнения в обществените нагласи. Оказва се, че над 64% от българите разбират свободата на изразяване и като право да се използва езикът на омразата. Сиреч този език е част от свободата на словото - така смятали примерно хората с по-високо образование и по-добър икономически статус.

Това не звучи ли като сигнал за опасности в умонастроенията на българина? Не запищява ли алармата за нередности или отклонения в такива основополагащи индикатори като свободата, демокрацията, обществените отношения, ако щете като доброто, злото, мъдростта или смисъла изобщо на човешкото съществуване?

В деня, в който изследването се появи по медиите, един ученик от столично училище удари учителка, която според него му била писала по-ниска оценка. И го направил не без свободата на омразата. И пред по-малки ученици, белким и те вземат пример от баткото. Изобщо агресията в училищата (било между учител или ученик или между самите ученици) стана нещо като емблема на днешното образование и по правило върви ръка за ръка с агресията на думите - няма как да се нахвърлиш срещу някого с думите „о, колкото те обичам" или „колко си готин". Агресията срещу лекарите също не върви с думи на любвеобилност и признателност. Последният побой над лекарката д-р Гагова в „Шейново" да не би да е станал без хули и без агресивен тон? Още повече, че биячът се оказва лице с дебело криминално досие, включително за грабежи и хулиганство. Не е по-различно положението и с агресията на улицата, на паркинга, на кръстовището, край стадиона. Ами случилото се в Асеновград, макар че то не е просто инцидент от улицата? С вербално ли уважение ромите са нахвърлиха на саморазправа с колове и лопати в ръце? Изричаните от тях на публично място заплахи как ще размазват или режат глави и други подобни не ги ли насъскваха към насилие (макар че първоизточникът на това насилие да е от друг характер)?

Всичко това е потвърждение, че езикът на враждата и физическата агресия са двете страни на една и съща монета. Не е естествено ненавистта на думите да не прерасне в насилнически действия - било от нейния носител, било от ответната страна. Както е неестествено да спиш с едно око, а с другото да гледаш телевизия. В крайна сметка има елементарен закон за количествените натрупвания, които преминават в качествени изменения - бълваш обиди към някого и в един момент неусетно изпускаш парата на нетърпимостта с физическата разправа. Или пък отсреща ти изхвърлят парата на ответните действия. Много често юмруците на мисълта от само себе си командват юмруците на ръцете. В крайна сметка в повечето случаи насилническите действия са подгрявани или съпровождани от езика на омразата. Съжалявам, че обществото ни трябва да преоткрива топлата вода хилядолетия след нейната иновация, но какво да се прави, щом в цивилизационния ни ход сме докарали нещата до това дередже. С една дума свободното изразяване на враждебност е директен път към насилнически отношения в едно общество. Свободата на словесната омраза дава нещо като представителност на такива отношения, легитимира ги в общественото съзнание, макар това легитимиране да не е разписано в закон. Е, към това ли се стремяхме в началото на демокрацията?

Това е едната страна на нещата - последиците от езика на непоносимостта. Има обаче и втори аспект, който също не е приятен за обществените ни нагласи, извадени на бял свят от изследването. Лепваш етикетите „идиот", „глупак", „малоумник" или „кретен" на или за колегата, комшията, продавача, политика, съгражданина, сънародника. Не смяташ, че това е нередно, защото свободата на антагонизма е част от правото на изразяване, от свободата изобщо. Няма от какво да се страхуваш. Само че така изпадаш в положението на дявола, дето чете евангелието. „Четеш" свободата от името на сатанизма - да сееш ненавист, насилие, жестокост, „кръвожадното право".

Ако по-голямата част от обществото ни приеме такова поведение, както изглежда е тръгнало, ще заприличаме на кучкарник, в който лаенето никога не спира. Не оскотяваме ли от свобода? И легитимирането на езика на ненавистта, което се прокрадва от това изследване, не е ли също оскотяване от права и демокрация?

Едно уточнение: казаното дотук не важи за ботевото „люто да мразиш" - било поробителя, кръвожадния убиец, гангстера, закоравелия измамник, мошеника от обществените поръчки и останалите лица (или явления) от тази редица. Тук езикът на търпимостта е направо обществено вреден, защото той „разводнява" нетърпимостта като позиция и действие. Макар че и тук не е задължително да се стигне до крайни форми на вербалното мразене - може би е достатъчно да се каже „да си понесе заслуженото", дори „да изгние зад решетките" вместо примерно „да се обезкости" или „да се линчува".

Мнозина ще възразят, че не е задължително езикът на злобата да избие и в съответните действия. В изследването дори се казва, че има категории сънародници, които правят разлика между езика на омразата и акта на омразата - това са споменатите лица с по-високо образование и по-висок икономически статут. Всъщност така си беше в миналото, което по-възрастните помнят. Примерно, от деца ни учеха да не обиждаме, да бъдем тактични, деликатни. Държавата бе създала система от механизми, за да възпира междуличностното насилие, включително и чрез обиди и закани. Тогава беше естествено интелектът да озаптява юмруците на мисълта (съответно и на ръцете). И не само сред лицата с по-високо образование, обществено положение или икономически статус. Обратни инциденти, естествено, че имаше, но те бяха изключение.

Сега обаче не може да е така най-малко по една причина. Интелектът може да озаптява юмруците, но в развити и устроени държави с висок стандарт на живота, с добре смазани институционални, икономически и обществени механизми. При които човек е сигурен в статута си и бъдещето си. При които свободата и демокрацията са зидани тухла по тухла поне две столетия.

А България е точно в обратното положение - ние сме още в развалините на историческото земетресение след 10 ноември. При това първосигналното увълчване и изпростяване, при този стрес от несигурността на утрешния ден как ли масите ще постигнат разликата между езика на омразата и на действието? Ще успее ли средностатистическият българин да удари спирачките на второто, след като е дал пълна газ на първото? Няма ли да бъде по-полезно за обществото, ако то не дава толкова газ, дори словото на антипатията да не е докрай свободно? В крайна сметка трябва да си зададем въпроса няма ли нещо над свободата? Тя не е ли призвана да служи на нещо друго - на градежа и доброто. А не на насилието и злото?

Иначе наистина ще оскотеем от нея.

Автор: Юри Михалков, БГНЕС