/КРОСС/ Днес в гробищния парк на с. Чавдар ще бъде отслужена панихида за Бойко и Таня

На 24 юли се навършва една година от смъртта на двама съпрузи, чийто живот в голямата си част преминава върху мотоциклета. На тази дата м.г. гатсербайтерът Фарук Бекташ заспива на волана докато шофира „Мерцедес"-а си със 120 км/ч край Драгоман. Резултатът - убива на място двама души, двама родители, хора със свободни сърца.

Убива Бойко и Таня Бойкови.

Помните ли ги?

Нелепата смърт на двама души, които са преминали на две гуми през Европа не веднъж, събуди недоволството на мото обществото у нас. Мотористи, автомобилисти, дори пешеходци се включиха в мирните протести пред съдебните палати в София и страна, както и пред турското посолство.
Не защото всички са познавали Бойко и Таня. Протестите вдигнаха хората, защото въпреки предупрежденията, че ще избяга, съдия Недялка Николова прати Бекташ под „домашен арест", който трябваше да изтърпява в наета ден преди делото квартира в кв. „Враждебна".

Разбира се, Бекташ избяга. След по-малко от 24 часа квартирата беше празна.

Случаят на Бойко и Таня е един от хилядите у нас. Но той се превърна в символ на куцото правораздаване и в синоним на бунта срещу немарливо свършената работа. 

Измина една година, в която не се промени нищо в името на по-малкото инциденти и на по-справедливите наказания за причинилите смърт на пътя. Година, в която не научихме нищо за цената на живота. 

Това, което четете в момента не е бунт само срещу системата.

Недоволството ми е и срещу всеки, който управлява ППС с несъобразена скорост (не превишена, а несъобразена!), който говори по телефона, докато е зад волана, който пише SMS-и и си проверява социалните мрежи докато кара, бунтувам се срещу всеки, който не се съобразява с метеорологичните и пътните условия, най-вече срещу тези, които надценяват уменията си за управление на МПС, срещу онези, които правят обратен завой на двойна непресечена линия, срещу маневриращите по платното, които не поглеждат в огледалата и не „дават мигач", срещу минаващия на „бледо розов" светофар (разбирайте на току що светнало червено), срещу пияните и дрогираните на волана.

Особено се бунтувам обаче срещу разследващите и правораздаващите институции. Защото дори и протестът ми срещу изброените преди тях да не сполучи, бих се чувствала по-спокойна и със сигурност удовлетворена, ако полиция и съд свършат своята работа - заловят извършителя, повдигнат обвинение, бъде съден, бъде охраняван подсъдимият, получи бързо и справедливо своята присъда, а накрая да си я ИЗЛЕЖИ.

Защото, когато бъде убит човек, е редно „домашният арест" и „условната присъда" да не съществуват.
Убитият няма да се върне „у дома" да прегърне децата си, нито „условно" ще стане и ще си живее живота.

Продължавам да смятам, че войната по пътищата няма да секне само с промяна в Закона, дори и със справедливи присъди.

Ще останат тарикатите.
Ще останат „джигитите".
Ще ги има и разсеяните.

Ония, за които не важат никои закони, не ги е страх от правосъдието. Така като гледам не ги е страх дори от смъртта - собствената им или на човека, който не дай Боже, ще утрепят на пътя.
Ще останат на пътя хората, които не могат да се нарекат ЧОВЕЦИ.
Тези, които са забравили какво означават уважението и състраданието, тези без достойнство и грижа за околните.

В българското общество отдавна „човек за човека е вълк"!
Грижим се само за себе си, хулим другите.

Кому е нужно това?

Отново искам да се обърна към вас, хората, които бързате за някъде и си позволявате да погазите правилата, макар и много рядко:

Докато седите на светофара, уважаеми, върху мотора, в колата, в автобуса, на колелото или ако сте пеша, МОЛЯ ВИ, огледайте се наоколо! Вижте лицата на другите хора - дали са угрижени, дали да щастливи или просто разсеяни.
ВИЖТЕ ГИ!

Те също имат семейства, също някой ги чака у дома, някой ги обича ... И те също обичат!
Моля, погледнете в очите им!

Ще се изненадате колко си приличат с вас, колко сме еднакви в различието си.

Ще променим негативната статистика само , ако дори за ден намалим скоростта, погледнем в огледалото два пъти и сигнализираме маневрата, която ще предприемем.

Мечтая за този ден, ден без загинали и ранени на пътя... А вие утре, като излезете на улицата, погледнете съседите си, погледнете непознатите наоколо. Ще се изненадате колко много приличат на вас ...

Живее им се, както и на вас.

Радина Христова, Агенция „КРОСС"