/КРОСС/ Един народ се познава и по песните. Колко много и как ентусиазирано се пееше в началото на прехода! По улици и площади, в концертни зали и по стадиони, по митинги и протести, при стачки и барикади мелодиите се носеха волно и демократично. И не защото Валери Симеонов го нямаше още. А тъй като светлото бъдеще се беше показало на капиталистическия хоризонт и масово и искрено се вярваше, че то ще огрее всекиго. Пък и каквото и да се запееше, все се възприемаше, пряко или косвено, като насочено срещу бившите управляващи - като се почне от "Времето е наше" и "Комунизмът си отива" и се стигне до "Утре започва от днес", "Развод ми дай" и "Последен валс". А за песни срещу старата власт не само никой нищо няма да ти каже, но може и по-бързо да ти се отвори пътят към благополучието.

Днес е друго. Каквато и песен да подхванеш, все се създава впечатление, че е срещу сегашната власт. Лято е, отиваш примерно на Северното Черноморие, сетивата ти се препълват с възторг от красивите гледки и ти идва от цялата си душа да подемеш някогашния хит на Мими Николова: "Калиакра, Калиакра, стара каменна балада сред вълни неукротими". Но си даваш сметка, че точно там правителството има голям проблем със забраната за земеделие и строителни дейности в защитената зона. Собствениците на имоти се бунтуват, премиерът се поти пред тях и им обещава бостан по бостан и нива по нива да обяснява какво трябва да се направи, за да не плащаме санкции след решението на съда в Люксембург срещу България. В такъв момент да запееш "Калиакра, Калиакра" си е чиста провокация срещу властта. Не е добре да избереш и "Ветрове" от репертоара на Лили Иванова. Все едно злорадстваш, че вятърните генератори трябва да бъдат преместени извън защитената по "Натура 2000" зона. Същото е и с "Вечер бързат делфините" на Йорданка Христова. Сякаш си на страната на еколозите в конфликта им с правителството за опазването на делфините, мидите и коралите.
Отиваш по на юг, но и там трябва да си озаптяваш и душата, и гласа. Да запееш в Слънчев бряг "Тишина" на Васил Найденов означава да се гавриш с противошумните акции на вицепремиера Симеонов. Особено трябва да внимаваш с израза "Ти не можеш от мен да се скриеш, да останеш единствено спомен". Сякаш е насочен пряко срещу диджея Станчо и подобните му. Където и да заминат, все ще бъдат открити и арестувани, а уредбите им - конфискувани. Още по на юг пък е нетактично да се пее "Рокендролът беше млад" на Георги Минчев. Най-вече заради: "Колко нощи във Созопол сме пяли до зори". Това си е жив призив да се прескочи вицепремиерската забрана, за което няма как да минеш само с другарска забележка. Същата опасност те грози и с "Бира, секс и рокендрол".

Не е безопасно да запееш и "Лихнида кайче веслаше по Охридското езеро". Но не само ако си отпуснал гласа си в късен час. А и заради подозрението, че искаш да кажеш нещо не съвсем добро за подписания наскоро Договор за приятелство и добросъседство с Македония. Например това, че вместо обща история, ще имаме най-напред обща лотария. Вместо да се уточняваме за царе и войводи, ще купуваме заедно билети. Сигурно затова военният министър произведе премиера в обединител. Нищо не обединява толкова, колкото илюзията, че с търкането на билетчета всеки може да се замогне.

Не се препоръчва и "Батальонът се строява", въпреки че е сред любимите на министър-председателя. Най-вече заради пустото "за последен път". Защо за последен път, кой е Старото, което се уволнява, откъде се уволнява, кои са зайците, които реват, защо го правят, толкова ли се радват на чуждото уволнение - това са все въпроси, които в обстановката на повишена подозрителност могат да ти донесат куп неприятности. Същото се отнася и за "Вече свърши хубавото време", "Боса по асфалта", "Безнадежден случай"... Кажи-речи всяко заглавие може да привлече интереса на службите. Няма прошка и за "Щурците", независимо от полувековния им юбилей. "Но какво да направим, има по-добри", внушават те. Вярно е, че това парче се казва "Двадесети век", но толкова ли не вдяват, че вече сме в двадесет и първото столетие, в което парадигмата е изцяло противоположна. "Няма по-добри от нас, заявява премиерът на правителствено заседание, просто нямаме алтернатива". И с това трябва да се съобразява всеки. Защото може да нагази лука, не само ако той самият пее, но дори и ако качи във фейсбук изпълнявана от другиго песен. Всеки текст вече е достоен за наградата "Златната решетка".

Тогава? "Не пей ми се. И защо ли да пея/ в тез години, аз в каквито живея!", проплаква преди век и половина един от водачите на църковно-националната ни борба. "Но защо не съм Славейков, /да заплача, да запея:/ "Не пей ми се, не смей ми се,/ от днес вече ще да блея." Позволявам си да цитирам отговора не само защото авторът му е Ботев. Но тъй като и сега не в примирението е спасението.

Иво Атанасов, в. "Дума"