/КРОСС/ Още само веднъж и за последно за черно-белите учебници.
Моят опит бе да поставя този проблем в по-широк контекст. В контекста на уродливото общество, в което се превърна България след края на Прехода и особено през последните десетина години - години, които ще останат в историята ни, в това съм убеден, като много лоши за страната, като развихряне на некомпетентността и арогантността, като пълна липса на стратегия и на каквато и да било програма за управление, която да произвежда бъдеще, модернизация, жизнен стандарт и сигурност за държавата, обществото и гражданите.
България е една черна кутия, на входа са парите от еврофондовете и постоянно вземаните заеми, на изхода е почти нищо, защото тези множество европейски милиони и много кредитни милиарди се присвояват и изяждат, най-много на тях да се гледа като на нещо, което да бъде изразходвано, а практически не се мисли за тях инвестиционно и така, че те да имат висока възвращаемост именно в това, за което казах - за бъдеще, модернизация, жизнен стандарт и сигурност.
Ето как и за какво взимам още мъничко и за последно повод от черно-белите учебници:
Черно-белите учебници са като индикатор за ранно сигнализиране. Те само ни дават знак, писукат, звънтят, предупреждават, алармират, че в България вече имаме едно страшно, тревожно социално разделение.
В статуквото на Постсоца (постпреходното статукво) общо-взето процесът, при който една значителна част хора летяха към социалното дъно, е преминал през своя праг и ние наистина имаме твърде и твърде много хора, които които се маргинализират, които са бедни, но не само материално - те са бедни по начин на живот, а това значи и културно, и като гражданско съзнание, и като способност да се измъкнат от блатото на бедността, и като отношение към държавата и държавността, и много още „като" и „всякак".
Това не е просто бедност - на състоянието, на статиката. Това е бедност на процеса, на динамиката - бедност на ценностите, бедност на възможностите, бедност на достъпа до социалните блага и шансове, бедност на перспективите. С други думи - това не е бедност, която се измерва с количествени параметри, а с качествени, със злокачествени параметри. Това е бедност на загубеното качество на живот, загубеното качество на мислене, качество на отговорност, качество на надежди, качество на оцеляване и развитие, качество на човешкост.
И всъщност именно осъзнаването, че такова нещо се е случило в България, свикването с него, приемането му като свършен факт, оценяването му като логична неизбежност, доведе и до раждане на мислене, което смята за напълно естествено бедността да бъде разглеждана като каста и да бъде свеждана до каста, на която нито й трябва много, нито й е нужно да се отнасяш с нея като с останалите. Понеже те са втори сорт хора, трябва да свикнат с нашето отношение към тях като към втори сорт хора и затова не бива изобщо да им прави впечатление, че държавата им превръща и учебниците като живота им - черно-бели.
Ето тук идва днешното ми разсъждение.
Една немалка част интелигентни, разумни, съвестни и свестни хора, които живеят нормално, в резултат на своя талант, труд, упоритост, порядъчност, либерално мислене, уважаване на свободата и вярване в демокрацията, са абсолютно омерзени от управленската система, взела връх у нас - корпулентна олигархия, обслужваща я некомпетентна власт, липса на стратегическо мислене, простотия и чалгизация на политиката, провинциално мислене и нарцистично его, диалектен, близък до нецензурността език и разпуснатост на нравите, плячкаджийско отношение към собствеността - първо към държавната, а сега вече и към частната, корумпираност и шуробаджаначество, връзкарство, партиен подбор на кадрите и нелюбов към професионалистите.
Всичкото изредено тук е общо мнение на споменатата от мен немалка част либерално мислещи личности, силни индивидуалности и креативни човеци.
В същото време мнозина от тези хора много ясно и яростно избягват да говорят и да ценят всичко, което може да заприлича на социалност и сиромахомилност, на левеещо и популистко мислене спрямо бедността. За тях разслоението на хората като социален статус е нещо естествено, то е всъщност и нормално, защото само соцът искаше уравновиловка и уравновиловката е смърт за развитието. Те са убедени, че хората са различни като способности, амбиции, воля, съзнателност, инетигентност, трудолюбие и т.н. и затова са различни и като възнаграждение за тази си различност и това възнаграждение се нарича социален статус.
И тук идва моето Но.
Ако държава ни бе нормална, ако Преходът ни бе нормален, ако обществото ни бе нормално, ако социалното разделение в него бе нормално, то няма нищо по-нормално от мисленето на тези хора.
Да уточня - тези хора в много отношения са такива като мен, някои от тях са сред малцината ми приятели, доста от тях са сред мнозината ми Фейсбук приятели.
Ето го моето Но:
Тяхното мислене би било напълно нормално, но... Но държавата ни не е нормална, Преходът ни не е нормален, обществото ни не е нормално, социалното разделение в него не е нормално.
Това, което се случва с държавата ни, това, което се случва с Прехода ни, това, което се случва с обществото ни, това, което се случва със социалното разделение в обществото ни - всичкото това е ненормално, то е патология, то е жестоко несправедливо, то е уродливо!
Една прослойка олигарси и обслужващата ги власт източват държавата, открадват Прехода, опростачват обществото, причиняват апокалиптично социално разделение в него. И България като резултат от това е болна, младите хора изтичат от нея като кръвта на ранено животно, ние се ориентализираме, деевропеизираме, разнормализираме и оскотяваме - като отношения между хората и между общностите.
Е, как тогава, питам аз тази немалка част от умни и разумни хора, за които иде реч,
-- можем да отхвърляме патологиите и аномалиите в днешната проолигархична същност на управлението, в начина, по който се злоупотребява с властта, корупцията и некадърността, показната ниска култура и търчи-лъжите, тоталния отказ от правосъдие и заиграването с евразийски псевдопатриотични проекти (дотук с възгледите на тези хора нямам никакви различия, абсолютно никакви!);
-- а в същото време да приемаме като естествени, като неизбежни, като логични, като нормални резултатите от горните патологии и аномалии - когато стане дума за социалното разделение на хората, за бедността, за солидарността, за социалната безпомощност на голяма и нарастваща сива и анонимна маса в обществото ни? (тук вече с позициите на тези хора имам пълно разминаване)
Ако ние приемаме резултатите от въпросните патологии и аномалии за естествени, неизбежни, логични и нормални (от страх да не би да не ни обвини някой в социалност и сиромахомилност, в левеещо и популистко мислене спрямо бедността), то значи както и да се гърчим и увъртаме, както и да твърдим, че изобщо не е така, то ние легитимираме тези патологии и аномалии.
Другото означава само едно - ние не приемаме нито въпросните патологии и аномалии, нито резултатите и последствията от тях за нашето общество!
И толкоз.
Ако бедността у нас бе резултат от нормално развитие на обществото (бедността тогава означава, че не хората са бедни, а че една част от тях са по-бедни от другите и винаги, дори в нормалните демократични държави едни хора са по-бедни от другите) - това е едно...
Но ако бедността у нас е резултат от патологиите и аномалиите на българския Преход и българския Постсоц, установен след него, то това е съвсем друго!
И ние тогава нямаме никакво морално, психологическо, ментално и ценностно право да подкрепяме мисленето на властта и на онези, на които тя служи - че бедните са втори сорт хора и отношението към тях трябва да бъде като към втори сорт хора. А именно такова е истинското послание на черно-белите учебници - един мъничък нюанс от това мислене.
Винаги има бедни хора - пак казвам, дори в нормалните и демократични държави. Но там като правило бедните хора имат своя и то немалка вина, че са бедни.
В днешна България обаче, бедните хора са бедни не само и не толкова по своя вина. Те са бедни, заради уродливостта и наглостта, алчността и арогантността на нашия Преход и заради цинизма и безочието, ненаситността и несправедливостта на нашия Постсоц.
И ние, мислещите и уважаващи себе си либерални хора никога не трябва да забравяме и да се смиряваме с това. Защото ако го забравяме, ставаме пасивни съучастници на олигархията и обслужващата я власт. А ако се смиряваме с това, ставаме техни активни съучастници.
Една част от нашите реакции по съвсем частния случай на черно-белите учебници доказва, че сме на една крачка от преминаването ни от пасивни, в активни съучастници.
Така поне мисля аз. И за мен в случая няма никакво значение, че никой друг може да не мисли по същия начин.

Автор: Проф. Николай Слатински, Фейсбук