/КРОСС/ На фона на куп изказвания за ролята на България като водач на Западните Балкани към Европа, а и след различните политически жестове между управляващите у нас и в Сърбия през последните месеци, в Западните покрайнини днес не цари страх, но и не може да се каже, че българските им жители се чувстват равноправни граждани на западната ни съседка. Това стана ясно от думите на председателя на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов и на д-р Валентин Янев в студиото на „Тази сутрин”.

„Удовлетворен съм от това, че след 3 десетилетия писане и говорене по темата, българският и сръбският президен говореха с езика, на който сме говорили толкова години (…) Българското малцинство трябва да бъде факторът, от който зависят добросъседските отношения между двете държави, от който зависи членството на Сърбия в ЕС. От едно говорене до минаване към действия очакваме да мине немалко време”, коментира Николов.

Според него не може да се каже, че българите в Западните покрайнини са „изоставени”, но не е бил намерен най-добрият начин да се защитят правата им.

„Трябва да сме наясно – всеки обича историята си, но с езика на миналото не можем да решим днешните проблеми”, категоричен беше Иван Николов, който разказа, че през годините е бил наричан от властите „екстремист” и „сепаратист”.

Преди 20 г. ситуацията в региона е била съвсем различна, спомня си и д-р Янев, който беше задържан заедно с колегите си при опит да организира прегледи за българите в Босилеград. „Владееше абсолютен страх, трудно можеха да преминават хора, материали, идеи, контролът в града беше много голям”, посочи медикът.

Освен това етническото заиграване продължава: „Това население от двете страни на границата, което в своя масив е шопско население, последователно се „шопизира” – внушава им се, че са пошопени сърби, че етнически стоят по-близо до Сърбия и по-малко до България. Нищо старо не е забравено и нищо ново не е  научено”.

Той допълни, че все още няма решение за медицинското обслужване на хората от Западните покрайнини и особено от района на Босилеград. Наши медици не могат да организират акции там, Белград изпраща военни лекари за по ден-два, а пътят както до по-големите сръбски градове и болници, така и до Кюстендил е труден през зимата. Има и спешни пациенти, които умират по пътя.