/КРОСС/ Кой друг може да даде най-точната оценка на предизборната кампания освен професорът по обществени комуникации и информационни науки в НБУ Росен Стоянов? Защо политическите лидери се страхуват да се явят на дебати един срещу друг? А на какво повече вярва българинът - на компромати или на аргументи? И доколко влияят на електората плакати по улиците, ТВ и радиоклиповете? Отговори на тези и други въпроси четете в интервюто.

- Вашето мнение за предизборната кампания, професор Стоянов? Отговорно ли е поведението на политиците?

 Освен вялите предизборни телевизионни студия, където намират изява повече и по-скоро представители на политически формации с никакви шансове за попадане в следващия парламент, освен тук-там дебати между съответните „ресорни“ по основните теми и политики на парламентарно представените, сме свидетели на фактически отказ от страна на партиите за активна, видима, масова предизборна кампания. И не, това поведение на липса на активно предизборно общуване с избирателите, не е отговорно. Партийната дейност е и просветителска, тя е и обществена дейност в същината си, това е ангажимент, задължение, което трябва да се реализира постоянно, но най-вече в динамиката на предизборна ситуация. Да, наистина, наблюдават се примери на добре подготвени и компетентно говорещи представители на политическите партии, организират се срещи с избирателите по места, но всичко това остава извън общото медийно като интерес. За съжаление на мнозина тази кампания съвпадна и с началото на всякакъв род риалити формати по телевизиите, които изземат интереса и съсредоточават емоционалността в друга посока. Но, така е - в крайна сметка именно това е една от основните задачи на политическата комуникация, а именно - да се справи с всякакъв род „конкурираща“ я информация и медийно съдържание, да преодолее апатията, демотивацията и да активира избирателите да участват. Тук оценката ми за настоящата кампания е среден 3. Политическите субекти, и най-вече онези, финансирани от държавния бюджет поради предишно свое минаване на 4% бариера, спестиха доста средства по време на настоящата кампания. В крайна сметка обаче тези пари не са възнаграждение за „успеха“ им, а са средства, отпускани за партийно „строителство“ и дейност, но и за реализиране на политически кампании.

- Нужно ли е да бъдат допускани до национален ефир такива формации без шансове? Не отклоняват ли вниманието на избирателите от важните теми на обществото? За какво всъщност се борят те?

 Задължението на обществените медии е описано в закон. За комерсиалните медии е въпрос на личен избор или конкретна редакционна политика. Но задължително условие е да се информират потребителите на медийно съдържание коя медия зад коя кампания застава. И не на последно място - съществува и опцията отделните партии да имат и своите официози, да инвестират достатъчно в медийни продукти и по този начин да ги употребяват по предназначение по време на предизборните кампании.

- Посочете пример за политици, които вдъхват доверие с поведението си, ако има такива?

Бих си позволил даване на конкретни примери едва след изборния ден, но смея да твърдя, че на политическия хоризонт се открояват някои имена, с характерни политически качества, медийно присъствие и лично въздействие, умеещи да се справят с предизвикателствата дори и на модерния дигитален кампаниен формат. Но важното в случая наистина е доверието - за да има доверие е необходимо едно основно условие, а именно - съответният кандидат да бъде познат, да бъде популярен, с достатъчна позитивна публичност. Това от своя страна предполага и залагане на не толкова прагматични подбуди при избора и липса на рационализиране на предлаганите политически платформи и идеи, а залагане на онова старото - „вервайте ми“ и „ти нали ме познаваш“. За съжаление. В този смисъл познатите са ясни - онези, от телевизионните екрани от последните 10-15 години, т. е., както казва народът - „тия, същите“. Доверието на избирателите се печели трудно и бавно, а се губи мигновено. За да ти повярват трябва и да си честен, да си откровен, а в политиката тези понятия често са с размити граници.

- Влияят ли и доколко на електората плакати по улиците, ТВ и радиоклиповете? Удачни ли са слоганите на партиите?

 Стандартните способи на политическата комуникация никога не са за пренебрегване, още повече в българския политически и обществен контекст и демографската ни специфика. В този смисъл телевизионните участия, дебати и реклами, както и пресата и радиоформатите са ефективни по отношение на възрастната аудитория. От друга страна, така или иначе, все повече, и то в краткосрочна перспектива, ще се залага на дигитализиране на кампанийността, а това е и единственият начин да направим политиката и политическото що годе привлекателни, любопитни и интересни за младата аудитория, като впоследствие я въвлечем и в активно участие, било то и само чрез гласуване. В конкретика за - по отношение на слоганите в тази политическа надпревара от последните дни - има попадения, креативност и ефективност, но има и примери за откровено творческо безсилие. Съществуват и някои постулати в създаването на ефективни слогани. Те трябва да са запомнящи се, да звучат като рефрен, да са позитивиращи, да бъдат мотивиращи и емоционално силни.

- Печелят ли политиците, които повтарят едни и същи клишета в кампанията? Не омръзва ли това на избирателите?

Клишетата са ярък пример за формално отношение към изборния процес, за стереотипизиране, но най-вече клишетата са характерни за популисткото начало и пропагандното въздействие. „По думите ще ги познаете“ трябва да е валидиращото и ориентиращото ни, нас избирателите. Що се отнася до функцията на публичните говорители, журналистите и медиите като цяло, то тя трябва да включва освен обективизиране на политическото, но и критичен поглед. Не бива да се създава така бленуваният от политиците медиен комфорт, напротив - те трябва да бъдат изправяни в предизборната ситуация пред особения натиск да покажат същината си. Особено важно е създаването и на критично отношение и политическа компетентност у избирателя, за да бъдат разпознавани тези манипулативни подходи и да се създава възможност за активното им противодействие, за което отново сме отговорни всички ние. В последните години наблюдаваме един явен отлив на доверието в институциите и институционалността. Особено голям проблем в българското общество. За това е „виновен“ и езикът на политиците. Употребата на изтъркани фрази, на загубили смисъла си апели, на нищо незначещи лозунги няма как да повлияе позитивно. И не, една лъжа повторена сто пъти не става истина. Вече не. Светът е друг, информацията ни залива отвсякъде и ставаме все по-компетентни и с нови възможности в търсенето на обективната информация. Така че, искрено вярвам, че все повече хора изграждат тази нова грамотност, която да ги предпази от въздействието на лъжи, неистини и манипулативни твърдения и обещания от страна на политиците.

- Според вас дебатите в пряк ефир следват ли някакъв регламент или са просто едно надвикване и надговаряне без да се слушат аргументите на опонента? Какво бихте препоръчали в тази насока?

 Политическите дебати смятам за задължителен елемент на предизборната надпревара. Все по-често медии предоставят тази възможност, съвсем друг е въпросът до каква степен са подготвени участващите в тях политици и кандидати за политическа слава. Бих препоръчал работа с експерти по подготовка, започваща далеч преди месеца предизборна кампания. Създаването на специфични умения за дебатиране е невъзможно да се осъществи с магическа пръчка за ден. Това е дългогодишен процес, дори част от образователната система и практика в редица „развити“ страни. Умението се учи, изучава и практикува, политикът трябва да започне от най-ниските нива, за да премине през множество тренинги и реални дебати, и едва тогава, спокоен в своите възможности, да се заеме със сериозното медийно представяне в диалогов режим с опонентите си.

- Защо според вас лидерите се страхуват от пряк дебат помежду си? В миналото имаше такива дебати, сега няма, а те са най-важните?

 Липса на самочувствие и увереност в собствените умения и личната компетентност. Защото в дебатите е задължително доказването на не само политическата, но и на вербалната и невербалната компетентност, на умението за поведение пред камера, боравене с документи в кадър, техники за отношение и въздействие с публиката, работа с микрофон, сценично поведение, и т. н., и т. н. И разбира се, и задължително - ползването на спийчрайтъри (може и по нашенски - „автори на речи“), е не само модна приумица или моментна претенция. Това трябва да е част от професионализирането на заниманието с политика и най-вече с политическа комуникация.

- Водещите според вас на висота ли са или се забелязва пристрастия?

Несъмнено журналистите стават все по-умели във воденето на този специфичен предизборен формат. И тук е необходимо усвояване на специфични умения, но все пак основният проблем тук е в полето на политиците.

- Трябва ли да има публика на дебатите, с нея по-автентични ли ще бъдат те?

Да, задължително. Така наречената атмосфера. Не трябва да изобретяваме топлата вода - чудесни примери има в американската практика. Всичко е в мрежата, трябва да гледаме да се учим. Разбира се необходимо е и професионализиране, нужни са обучения, стажове, практика на терен, но като цяло съм позитивен по отношение на перспективата в тази посока. Да вземем например практиката в САЩ и президентските избори. На първо място се организират и провеждат директни публични сблъсъци между кандидатите в отделните две големи партии - републиканци и демократи. Впоследствие задължително се провеждат няколко, най-често три, национално излъчвани и с особено висок рейтинг дебати. Колко решаващи са те за определяне на решението за кого да се гласува? Тенденцията е за намаляване на онези, които рязко променят мнението си, следствие на този вид политическа комуникация, но несъмнено форматът остава основна част в политическата кампания.

- На какво вярва повече българският избирател - на аргументите или на компроматите? Има ли партия според вас която да води позитивна, а не негативна кампания?

За съжаление все още преобладаващата част на избирателите у нас се подвеждат по емоционалното, за сметка на рационалното. Това означава, че компроматната кампания, жълтото, любопитното и скандалното преобладават за сметка на фактите, аргументите, истината. Политиката е прагматично усилие и в този смисъл трябва да предположим, че за политиците не е важен пътят и начинът, а целта. А целта оправдаваше средствата, нали? Лично аз вярвам, че и поради все по-повишаващия се образователен ценз като съвременна тенденция и идването в активна възраст на все повече дигитално грамотни млади хора, политиците ще бъдат принудени да рационализират посланията си, да премахнат жълтото и да станат по-честни с избирателите си.

- Според вас протестният вот къде ще отиде на тези избори?

 Ще се разсее по различни политически формации. На тези избори няма да видим концентрация на протестен вот в един политически субект. Принцип е, че колебаещите винаги взимат завоя към предполагаемия победител. Нищо чудно да станем свидетели и на нереална разлика във вота между първите две политически партии и следващите ги трети, четвърти и т. н. в „класирането“, просто защото много хора ще се повлияят от данните на социологическите проучвания, които често играят и особено важна роля в кампанийността по принцип.

- Защо в акцент на кампанията се превърна газът, а не инфлацията, доходите и т. н.?

 Просто защото темата се свързва изключително лесно с основна тема в пропагандата - образът на врага. Изваждането на проблемите извън нашите възможности дава основание както за оправдания, така и за обвиняване на някого другиго - така всички политици се опитват да ни се представят в бяло, не ви ли звучи познато?

- Каква е ролята на социалните мрежи в кампанията, формират ли те мнения или само служат за хейтване?

Несъмнено се наблюдават явления като хейт, хибридки, тролене и други подобни, но така или иначе тенденцията за трансформация на комуникацията в дигиталното е в ход.

- Възможно ли е все пак да се състави правителство след изборите на 2 октомври? Какво би подтикнало партиите да направят това?

Възможно е, но няма да е устойчиво. Съставянето на правителство като самоцел е ненужно усилие. В крайна сметка това дали има правителство или не зависи не само от първоначалния вот в Парламента, а най-вече от парламентарните игри впоследствие. На това поне се нагледахме и научихме в последните 2 години.

Нашият гост

Росен К. Стоянов е професор по обществени комуникации и информационни науки в Нов български университет. Автор е на над 45 научни статии и студии, както и на четири научни монографии. Работи в сферата на социологията на интернет, политическите комуникации, теорията на масовите комуникации и др. Има над 300 интервюта в национални медии по въпроси, свързани с експертизата му. Водещ на обучителни и тренингови семинари на политически партии и политически лидери, реализира се и в подготовка на политически кампании.

Роден е на 2 май 1972 г. Става студент в НБУ през 1991 г. От 2017 г. е редовен професор. От 2011 до 2015 г. е декан на Магистърски факултет.

Източник: Труд