/КРОСС/ Житие на преподобния наш отец Евтимий Нови

Преподобният Евтимий, в света наричан Никита, бил роден през 824 година в селището Опсо, близо до град Анкира в Галатия. Родителите му, Епифаний и Анна, били богати, но много благочестиви, така че служели за жив пример не само на съгражданите си, но и на всички жители на съседните страни. Те били състрадателни, кротки, страннолюбиви и милостиви към бедните и изобщо се отличавали с всички християнски добродетели. Затова от самото си раждане Никита се преизпълнил с благодатта на Светия Дух и още от най-ранните си години бил кротък, честен, послушен и покорен на родителите си. Той странял от обичайните игри и обичал често да посещава църковното богослужение. Когато бил на седем години, баща му починал. На грижите на майка му освен него останали още две дъщери - Мария и Епифания.

Скоро Никита, който бил твърде разумен за възрастта си, станал ревностен помощник на майка си във всички нейни грижи за дома и семейството. Подчинявайки се на постановленията за военна служба, майката на Никита трябвало да го запише във воинските списъци. Но дори когато служел във войската, Никита бил във всяко отношение опора на майка си - син, помощник и защитник във всички домашни и семейни грижи. Престарялата жена желаела да облекчи задълженията си по дома и побързала да му избере достойна невеста. По Божия промисъл скоро тя намерила разумна и скромна девица, на име Ефросиния, дъщеря на богати и славни родители, и Никита се съчетал в брак с нея. Скоро Бог благословил брачния им съюз с раждането на дъщеря, наречена в светото кръщение Анастасия. След това Никита, който сметнал раждането на детето за достатъчно утешение за майка си и съпругата си, решил да остави семейството си и да се посвети изцяло на служението на Бога по монашеския път. Като оправдание за решението му послужило и това, че омъжената му сестра Мария живеела в бащиния им дом и можела да остане в помощ на майка им.

14 септември, празника на Въздвижение, бил последният ден, който Никита прекарал с роднините си. На другия ден, в деня на паметта на съименника му свети мъченик Никита, той оставил завинаги своето семейство, като казал, че отива да нагледа коня си, който бил на паша в долината. И дълго време осиротялото семейство не знаело истинската причина, поради която Никита оставил бащиния дом.

А преподобният обиколил много места, посетил много подвижници и накрая достигнал непристъпните възвишения на Олимп, където по това време се прославил с подвизите си преподобният Иоаникий Велики.

След време смиреният Никита си тръгнал от свети Иоаникий. Той разбрал, че ако остане край него, сред монасите му, не ще избегне славата, която така ненавиждал още в детските си години и спасявайки се от която избягал от родния си град. Друг старец, на име Йоан, който живеел недалеч от свети Иоаникий, с радост приел дошлия при него Никита и след като му преподал наставления за подвизите на монашеското житие, скоро го облякъл в ангелски образ и го нарекъл при пострижението Евтимий.

Младият монах останал при Йоан доста дълго време и се научил от него на пустинно безмълвие и подвижничеството, а после по заповед на учителя си отишъл в киновията Писадинон, за да се научи от старците на подвизите на киновийното монашество. Игуменът на обителта Николай, който управлявал киновията с голямо благоразумие, приел новия ученик и го назначил отначало на най-ниските степени на послушанието. Евтимий не възроптал, макар това да било съпроводено с много трудове. Той ги сметнал за истинско лечение за своето младо тяло.

Като се укрепил в добродетелите на общежителния живот, той решил да иде в пустинята, за да постигне в безмълвие още по-голяма близост до Бога. Пътят на строгото безмълвие още не бил преминат. По това време славата на Атонските подвижници се ширела далеч и преподобният решил да се отправи при тях. Той открил намерението си на един от великите подвижници на Олимп - стареца Теодор. Светият старец благословил ревностния монах по новия път, и тъй като старецът Йоан, от когото Евтимий приел първото си пострижение, вече не бил между живите, го облякъл във велик ангелски образ. След осем дни той вече бил готов за път, за да остави Олимп след петнадесетгодишно пребиваване на него. Спътник му станал монахът Теостирикт, който също като него жадувал за високите подвизи на монашеството.

Пътят от Олимп до Атон минавал през Никомидия. Когато пристигнал там, преподобният бил утешен от радостното известие, че всичките домашни, които оставил в бащиния дом, са живи. Желаейки да облекчи скръбта от разлъката с тях, той им пратил един свят кръст и наредил на пратеника да им предаде, че няма вече Никита, а има монах Евтимий, който ги съветва да последват примера му. Когато получили това известие, роднините му отначало плакали, но тъй като любовта им към него била голяма, и те, укрепени от помощ свише, впоследствие се решили да последват неговия пример. Всички, освен дъщерята на преподобния, която по това време се омъжила, станали монахини.

Когато пристигнал в Атон, той ревностно се заел да изпълнява устава на тамошния манастирски живот. Тъй като Теостирикт не понесъл тегобите и злостраданията на строгия безмълвен живот и се завърнал на Олимп, свети Евтимий се присъединил в подвижническото си поприще към един монах, на име Йосиф, който още преди него се подвизавал на Атон. Но скоро по-младият станал учител на стария.

- Брате! Тъй като ние, пребъдвайки в почести, по думите на Давид се уподобихме на неразумни скотове и се лишихме от благородството си поради престъпване на заповедите, нека да се сметнем за такива и четиридесет дни да се храним само с трева, паднали на земята като животни. Може би, като се очистим чрез това, отново ще получим красотата си по образ и подобие Божие.

Ето какво чул Йосиф от преподобния. Той се съгласил с това предложение и двамата прекарали четиридесет дни, понасяйки студ, глад и жажда. И едва били преминали това ново стъпало в стълбицата на християнските добродетели, когато свети Евтимий отново предложил на своя сподвижник следното:

- Добри Иосифе, нека оставим сега злостраданието на живота без стряха, да се затворим в някоя пещера и да останем в нея неизвестни за другите монаси. Нека си поставим за правило, че който и да дойде при нас от Бога, нито ти, нито аз няма да излизаме от пещерата, преди да изминат три години. Ако пък някой от нас през това време почине, нека бъде наистина блажен като човек, до края на живота си съхранил паметта за смъртта, и гроб да му стане същата тази пещера. А ако по Божието произволение и двамата останем живи, ще умрат, доколкото е възможно, поне нашите страсти и плътските пожелания, и ние ще се променим към по-добро.

Йосиф приел и това предложение. Подвижниците си намерили пещера, затворили се в нея и едва-едва поддържали живота си с оскъдна храна от намиращите се около пещерата жълъди и кестени. Целият им живот бил изпълнен с големи подвизи - всенощно стояли на молитва, постели непрестанно, извършвали постоянни коленопреклонения, спали на гола земя и живеели в пещерата без да палят огън. Но сподвижникът на Евтимий след една година вече не бил в състояние повече да носи доброволно поетия кръст на страданията. Силите му отслабнали и той го оставил.

Когато завършил тригодишния срок на пребиваването в пещерата според обета, преподобният Евтимий я напуснал. Навън вече отдавна го очаквали много подвижници, които чули за него от Йосиф и желаели да му подражават. Той им преподал наставления и отново се отправил на Олимп, където го викал облеклия го във великата схима старец Теодор, за да иде заедно с него на Атон. Евтимий сам построил за Теодор нова килия и с голямо усърдие му служел в нея. Това продължило дотогава, докато болният старец, нетърпимо страдайки от жестоки болести, не заминал за Солун, за да потърси лекарска помощ. Там той намерил и вечното си успокоение.

Любовта към него накарала свети Евтимий да иде в Солун, за да се поклони на гроба му. Почти всички жители на града, които отдавна вече знаели за добродетелите на преподобния и научили за пристигането му, излезли да го посрещнат, да го приветстват и да получат благословията му. Но той останал за кратко в града. Той напуснал Солун и подобно на Симеон Стълпник се затворил в една кула недалеч от града, поучавайки от нея всички, които идвали при него. Той останал в кулата доста дълго време, наставлявайки към добродетелен живот и изцелявайки неизлечими болести. Но после отново пожелал както преди да се посвети на безмълвие в Атон, защото прииждането на многото благочестиви хора силно обременявало смирения стълпник.

Но на Атон той останал за кратко, защото не намерил желаното безмълвие. Много нови подвижници заселили бившата пустиня. Тогава свети Евтимий си избрал ново убежище - един необитаем остров, наречен Нових, където се оттеглил заедно с други двама единомислени монаси - Симеон и Йоан Колов.

След време Евтимий отишъл във Врастама. Тук му било съдено отново да се срещне с предишния си сподвижник - преподобния Йосиф. Събрали се и много други братя в Господа, които пожелали да се заселят близо до Евтимий. Той построил за тях килии, а сам се поселил уединено в една яма. Преподобният понякога оставял ямата и посещавал братята, а понякога, ревнувайки за безмълвието, изкачвал върховете на Атон и там, в молитви беседвайки с Бога, така очистил ума и сърцето си, че се сподобил с Божествени видения и откровения.

Веднъж изпълнявайки Божествената заповед, преподобният оставил Атонските върхове и като взел със себе си двама монаси - Игнатий и Ефрем, отишъл в Солун. Този път градът го посрещнал като "ангел, слязъл от небесата". Той разпитал за мястото, наречено Перистера, взел водачи и заедно с тях се отправил към планината, където наистина намерил една кошара. Откритите му свише признаци сочели, че именно тук трябва да се търсят руините на предишния храм, но никой от местните жители не знаел нищо за него. Тук отдавна вече имало кошара и местните християни нямали никакво понятие, че оскърбяват светинята. Той започнал да копае и скоро намерил основите на храма. Тогава местните жители, поразени от необикновения дар на прозорливост на стареца, охотно поели разходите по възстановяването на забравения храм. Така бил издигнат храмът на свети aпостол Андрей с два допълнителни олтара: отдясно - в чест на свети Йоан Предтеча, и отляво - на свети Евтимий Велики.

Накрая, през 863 година, храмът бил завършен. По желание на местното население при него бил създаден манастир, който впоследствие се прославил с множеството си монаси.

Заради благочестивия си живот свети Евтимий се сподо-бил с дара на прозорливостта и чудотворството. Много монаси приели пострижение от преподобния. И много миряни увлякъл с подвизите и чудесата си по пътя на монашеството. Много нови манастири възникнали благодарение на неговите старания и грижи на Олимп, Атон и в Солун.

Накрая, четиридесет и две години след като оставил бащиния си дом, свети Евтимий се утешил, като приел в монашество и своите роднини, към което ги призовавал още в Никомидия, когато за пръв път се преселил от Олимп на Атон. Той взел при себе си в манастира своите роднини, а за жените построил нов манастир на място, което закупил за целта. За игумения на манастира била поставена сестрата на преподобния, наречена в светата схима Евфимия. Като оставил двата манастира на грижите на Солунския митрополит Методий и дал наставления, преподобният отново се заселил заради безмълвието в предишната си кула близо до Солун. А Господ го сподобил да намери вечен покой близо до онези висини на Атон, където той извършил най-много подвизи.

Предузнал деня на кончината си, на 7 май, в памет на лренасянето на мощите на свети Евтимий Велики преподобният свикал за обща трапеза братята от най-близките Атонски манастири, отпразнувал с тях този ден и се простил с тях. На сутринта, без да каже нищо на никого, взел само един монах на име Георгий и се отправил на едно уединено място - така наречения Свещен остров. Там той се подвизавал около 5 месеца в една пещера и накрая починал почти безболезнено на 15 октомври 889 година. Господ го сподобил да остави тленното си отечество безболезнено заради всичките мъки, които претърпяло младото му сърце, когато напуснал родния дом, където живеел обичан от всички и сам обичал всички.

След две години монасите на Перистера пожелали да пренесат при себе си тялото на Божия угодник, за да го имат като застъпник за своята обител дори и след смъртта му. Те пратили на Свещения остров йеромонах Василий и монаха Павел. Братята намерили тялото на свети Евтимий да лежи в пещерата, в която починал. Тлението изобщо не се докоснало до него, макар че тялото престояло дълго в пещерата. На 13 януари следващата година светите мощи на преподобния били пренесени в град Солун, където почиват и до днес.

По молитвите на преподобния и богоносен наш отец Евтимий да се избавим и ние от всички душевни и телесни недъзи и да се сподобим с Царството Небесно в Иисуса Христа, нашия Господ, Комуто подобава всяка слава, чест и поклонение с Безначалния Му Отец и Светия Дух вовеки веков. Амин.

Житие на св. Лукиан Антиохийски

Славният презвитер св. Лукиан Антиохийски живял в третия и началото на четвъртия век.

Той се родил в град Самосат, Сирия. Бил син на богати и знатни родители. Получил прекрасно образование. Родителите му го готвели за светска служба. Но Лукиан от ранни години обикнал Бога повече от всичко на света. Земното величие не го привличало.

След смъртта на родителите си той раздал на бедните своето богатство и заживял строг подвижнически живот. Благочестието, мъдростта и учеността му станали широко известни. Антиохийските християни го поканили да стане свещеник в техния град.

Като антиохийски свещеник Лукиан ревностно служел на Бога, проповядвал вдъхновено Евангелието. Обърнал множество езичници в светата вяра. Открил църковно училище, в което сам бил преподавател. С особено усърдие изучавал Свещеното Писание и със същото усърдие учел учениците на истините му.

В онова време, понеже не съществувало книгопечатане, свещения текст често бивал повреждан от преписвачите. Понякога това ставало по недоглеждане и от невежество. А понякога лъжеучители умишлено изопачавали текста, като внасяли в своите преписи лъжливи мнения. Лукиан старателно се занимавал с преглеждане и изправяне на гръцкия текст, като го сравнявал с еврейския оригинал. За да успее резултатно в задачата си, той изучил в съвършенство еврейския език.

В своя духовен живот Лукиан постигнал голямо съвършенство. Когато минавал през града, могъл да бъде видим за едни и невидим за други. За него се говорело, че не можел човек да го види и чуе, без да стане християнин.

Неговите мирни и полезни знания внезапно били прекъснати от гонението против християните, което предприел в началото на четвъртия век римският император Диоклетиан. Мъчителите с особена ярост нападали епископите и презвитерите.

Славата на Лукиан като проповедник на Евангелието стигнала до императора. И той го повикал в Никодимия - град, който се считал за негова столица.

Гонението било твърде силно особено в Никодимия и Александрия. Мъченически били пострадали вече св. Антим Никомидийски и св. Петър Александрийски.

Лукиан бил осъден на заточение и изтезания. Неочаквано след това бил освободен и се върнал в Антиохия. Отново се заел с предишните си трудове.

Гонението обаче пак се усилило особено след смъртта на Диоклетиан. Император Максимиан стигнал до лудост в своята ярост против християните.

Безстрашен и смел, презвител Лукиан отправил до управителя на Антиохия апология - защита на християнството. В нея красноречиво и мотивирано доказвал силата и истината на християнската вяра. Затова бил арестуван и препаден на големи мъчения. Окован във вериги, бил закаран в Никодимия и хвърлен в тъмница. Там го мъчели с глад, за да го заставят да вкуси от идолските жертвоприношения. Св. Лукиан търпеливо понасял глада, като отговарял на всичики увещания с думите:

- Аз съм християнин!

Мъчителите изтеглили всичките му кости от техните леговище - ставите, като го поставили в това състояние разглобен да лежи по гръб върху остри чирепи цели 40 дни.

Наближил празникът Богоявление. Светият мъченик вече чувствал, че смъртта му е близко. И с радост я очаквал. Силно пожелал да се причасти за последен път заедно с братята по вяра. По някакъв начин християни, духовници и миряни успели да влязат в затвора. Донесли хляб и вино. Обкръжили лежащия мъченик вместо църковна стена. Поставили хляба и виното върху неговата гръд вместо евхаристичен престол. И така извършили светата Литургия, на която станали причастници той и присъстващите.

На другия ден императорът пратил свои слуги да видят дали Лукиан е още жив. Едвам дишащ от рани и болки, той извикал три пъти:

- Християнин съм!

И тъй предал на Бога душата си.

Императорът заповядал да хвърлят тялото му в морето. Оттам делфини по-късно го изнесли на брега. Християните го погребали с чест.

Това станало в 311 г. - две години преди възтържествуването на Църквата над прогнилото езичество.

Години по-късно света царица Елена построила църква върху неговия гроб, над светите му мощи.