/КРОСС/ Житие на свети праведен Евдоким Кападокийски

Св. Евдоким се родил в Кападокия (Мала Азия) от благочестиви родители - Василий и Евдокия. Във времето на цар Теофил той бил млад офицер във войската. Но и като военен полагал голям труд да живее по евангелските заповеди. Бил непорочен, милосърден, избягвал всякакви суетни развлечения и празнословия. Сред шума и светската суета бил като крин сред тръни и като злато сред огън. Заради неговите необикновени добродетели царят го назначил за кападокийски воевода. На тая висока служба Евдоким се стараел да бъде справедлив пред всички. Но по Божия промисъл се поминал рано, на 33 години.

Неговите мощи се показали целебни. Люде умопобъркани и болни оздравявали чрез допиране до неговия гроб. След 18 месеца от смъртта му майката на Евдоким отворила неговия гроб и намерила тялото му като живо - цяло, без никакъв белег на разложение. По-късно мощите на праведника били пренесени в Цариград и поставени в новата църква "Св. Богородица", построена от неговите родители. При гроба на св. праведни Евдоким се извършвали такива чудеса, че за вписането им, както говори съставителят на житието му, "няма да стигне ни време, ни думи, ни ръце." Самата пръст взета от гроба на св. Евдоким, изцерявала болни.

Житие на света мчца Юлита

Св. Юлита произлизала от рода на предишните римски царе. Овдовяла на млади години, като имала само един тригодишен син Кирик. Тя живеела в гр. Икония (област Ликаония) и цяла била предадена на Христовата вяра. Своя син тя кръстила веднага след рождението му, а като станал на три години, научила го на вяра и молитва, доколкото едно дете на такава възраст може да възприеме.

Когато при Диоклетиан настанало гонение и в Ликаонската област, Юлита взела тригодишния си син и с двете си верни слугини избягала в Селевкия. Когато започнали и тук да преследват християните, тя отишла в Килийския град Тарс. Но и тук не могла да се скрие и скоро била изведена със сина си на съд. Управителят я попитал за нейното име, род и отечество. Тя се нарекла само християнка. Управителят тогава й отнел сина и заповядал да я бият с волски жили. Детето жално гледало майка си, плачело и искало да се изтръгне из ръцете, които го държали. Управителят се опитал да го погали, но Кирик с висок глас извикал: "Аз съм християнин, пусни ме при мама!" И взел с ръчичките си да драска управителя, като отвръщал лице от него.

Озлобеният управител го блъснал от своето високо седалище. Кирик паднал надолу и удряйки главичката си по каменните стъпала, обагрил това място с кръвта си и предал Богу своята света и невинна душа. Виждайки как Кирик пострадал преди нея, св. Юлита се изпълнила с радост и поблагодарила на Бога, загдето нейният син се удостоил с мъченически венец. След много мъки и Юлита била посечена с меч. Това станало в 304 година.

Телата на пострадалите за Христа майка и дете били хвърлени без погребение да бъдат изядени от зверове. Но две слугини нощно време ги взели и погребали. Едната от тях доживяла възцаряването на Константин Велики. Тя показала на вярващите мястото, където били погребани мъчениците и разказала за тяхното мъченичество. Мощите на светците били намерени нетленни. И до днес те са чудотворни. Част от тия мощи се намира в Охрид, в църквата "Св. Богородица".

Вярата на свети Йосиф Ариматейски

Йосиф от Ариматея и жените мироносици си приличат в едно важно отношение - този знатен мъж, както и простодушните жени показват пример на определен вид вяра - тази вяра, която рано или късно се оказва необходима в живота на християнина.

Съществува вяра по отношение на определени твърдения. Например, аз вярвам, че в планината водата кипи при по-ниска температура от познатите 100 градуса по Целзий. Не зная кой е открил този факт, не помня и от кого съм го научил - това няма значение; това безлично знание за света завинаги попълва моята обща култура. Не съм кипвал вода в планината - не съм проверявал това знание, но вярвам, че е така.

Съществува и вяра като упование. Аз разчитам на моите близки и приятели за това, че ще ми помогнат в беда. Доверявам се и на други хора - например, на лекарите или на водачите в планината - като се осланям на тяхната добросъвестност и компетентност.

В случая с Йосиф и мироносиците е трудно да се обяснят действията им с вяра в някакви абстрактни истини или дори с упование в Иисус като Бог и Спасител. В деня на Велика събота Иисус е мъртъв. Йосиф (както и мироносиците) със сигурност знаят това - точно те полагат грижи за Неговото достойно погребение. Тази Велика събота е напълно различна от нашите Велики съботи, когато освещаваме козунаците и вече радостно предвкусваме онзи миг, когато на възгласа на свещениците ще се отзовем с гръмовното „Воистину воскресе".

Всичко, което знаят учениците в онзи момент, е, че Иисус е мъртъв, че е издъхнал след тежките мъчения. Да, Той им е говорил за Възкресението, но Той е говорил за това, когато е бил жив. А сега Той е мъртъв и това е неоспорим факт. Всички участници в тези събития: апостолите, Йосиф, жените мироносици - изхождат от този факт като от даденост, макар и непоносимо тежка.

Смъртта на някой, който ни е близък, винаги е тежък удар, при който човек не може да осъзнае какво се е случило и как да постъпи. А Иисус е не само някой скъп и близък човек, Той е присъствието на Бога, Той е Господ и Учител, Той е Онзи, Който даде на учениците великата надежда за това, че Бог най-сетне се притича на помощ на Своя народ, че това тежко време на болка и беззакония, на лъжа и насилие вече свършва. Той даде на учениците Си надежда за това, че сега ще се случи нещо решаващо, което ще промени света завинаги. Но Иисус е мъртъв, а учениците стоят при заключени врата, защото се страхуват, че сега враговете ще преследват тях.

А Йосиф действа. При това според човешките представи той действа очевидно в своя вреда. Работата не е само в това, че изсечената в скалата гробница е голяма ценност. Йосиф има още много какво да губи. Той заема достатъчно високо положение в обществото, той е член на „съвета", т.е. на синедриона, на висшия съдебен орган, той е един от привилигированите и принадлежи към висшия слой на националния и религиозния елит.

В Евангелието четем: „Поведоха Иисуса от Каиафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата" (Ин. 18:28). Гонителите на Иисус горещо желаят да Го погубят, но дори и в името на тази цел не влизат под покрива на езичника, за да не се осквернят. А Йосиф влиза в тази къща, за да измоли тялото на Господа. Той се обръща към врага, към римлянина-окупатор със смирената молба да му даде тялото Иисусово. Йосиф не се страхува нито от това, че ще се оскверни, нито от това, че ще го сметнат за сподвижник на Човек, който е наказан по обвинение в размирици срещу римската власт. Вече не го интересува, какво ще кажат събратята му в синедриона, когато разберат, че е проявил такава симпатия към Онзи, за Чиято смърт те са положили толкова усилия - и са я получили. Йосиф преди е бил таен ученик, защото се е страхувал. Сега той показва по най-явен начин своята привързаност към Иисус.

Сега, когато Иисус е мъртъв и всички надежди, че Той триумфално ще седне на престола и ще оглави народното въстание, че ще изгони римляните и щедро ще възнагради онези, които навремето са Го подкрепили, са се разсеели като сън. Изглежда, най-естественото в тази ситуация е да оплакваш своите погубени надежди и да опитваш някак да продължиш да живееш.

Но Йосиф смята, че той е длъжен да се погрижи за Иисус - да не бъде хвърлен в ямата като обикновен престъпник. Йосиф полага всички усилия за това Иисус - мъртвия Иисус, от Когото вече не могат да се очакват никакви облаги - да бъде погребан с дължимата почит.

Това е пример за вярата като преданост и любов - преданост, която не разчита на никаква награда, на никаква изгода, защото в това положение няма вече на какво да се разчита. Йосиф обича Иисус и иска да Го почете. Дори и ако Иисус е мъртъв.

Ние ходим на църква по различни причини: търсим помощ в житейските трудности, възхищаваме се на красотата на богослужението, преживяваме единството със събралия се богомолен народ. Или може би сме се убедили, че съществува Бог, че съществува надежда за вечен живот. Всичко това е добре. Но може да дойде ден на изпитания, когато всичко това ще ни изглежда далечно и нереално - време на изкушения, конфликти, или на голяма скръб. Или просто да ни застигне натрупаната с годините умора, която сега е прието да се нарича „прегаряне".

Всичко това може да рухне и е рухнало в живота на някои хора. Както пее един популярен изпълнител: „аз губя моята вяра ... всичко беше само мечта, само мечта". Така всичко се е сринало в деня на Велика събота, когато Йосиф от Ариматея отива при Пилат да измоли тялото Иисусово.

Йосиф и жените мироносици запазват предаността си към Иисус, когато Той е мъртъв. Това е преданост, която отстрани изглежда безумна, нелепа, напълно необоснована. Но както те остават верни в най-тежките часове на Разпети петък и на Велика събота, така те дочакват Възкресението - и гробницата, която жертва Йосиф, завинаги се превръща в онази гробница, от която възкръсва Христос.